Отиде си един добър човек...

Живя достойно, тихо си замина

и със живота си остави ни завет –

да бъдем по-добри, по-щедри и единни...

 

Живял бе дълго старият човек,

видял бе всичко в многото години,

и кротка мъдрост в бръчките безчет,

прегръщаше отвред очите сини...

 

Във село пусто, от града далеч,

къщурка малка, схлупена и сива,

живот достоен, скромен, тих и чест,

в прегръдка нежна беше приютила.

 

И сякаш още под черницата отпред

след нас за сбогом той ръка протяга,

със леко килнат настрани каскет,

с брада набола и усмивка блага...

 

Почивай дядо в хладната земя,

приключи вече, свърши се, отмина,

оттук нататък идва пролетта, със

смях и радост в ангелска градина.

 

Почивай дядо в щедри небеса!

От днес натам завинаги, вовеки

ще грейне над света една звезда и

с доброта и обич за човеците ще свети...

 

Подстригах се и си изрязах ноктите,

ръцете първо, после – на краката,

пералня пуснах, между другото - за дрехите,

машинка взех - подстригах си брадата.

 

Измих си зъбите, очите и лицето ми,

кафе сварих си, черно, с малко захар,

изгладих дрехите, прегледах портмонето и

обувките излъсках пак до блясък.

 

Чадър, палто, извадих от долапите

и панталони с ръб, модерени, тясна кройка,

сако „райе” приготвих до чорапите и

стилна риза, ръчна, единчна бройка.

 

Целунах милата, заспала под одеялото

и на минаване сверих набързо резултата –

подсмихнах се на господина в огледалото

и бързо-бързичко прекрачих през вратата...

 

Излязъл вън се хвърлих пак във вихъра –

коли и сделки, пури, снимки, блясък,

възход, печалби, конкуренти, придобивания

и после пропадения със гръм и трясък...

 

Мечти и бизнес, после пак във къщи,

отнесен, уморен, но удар нов планирам,

а тя е пак самотна, пак ще ми се мръщи,

но аз във своя свят различен навигирам...

 

Подстригах се и си излъсках пак обувките,

отново си сварих кафе със малко захар,

и някъде във суматохата по сделките,

жена ми и децата ...    отлетяха...

 

И ето пак поглеждам в огледалото, но

там ме гледа вече мъж съвсем различен,

отдавна няма никой под одеялото,

а аз съм стар, съсипан, и излишен...

 

Чадър, палто, извадих от долапите

и панталони стари с ръб, ужасна кройка,

сако „райе”, протрито на ръкавите и

пожълтяла риза, мръсна, единчна бройка...

 

Сега с бастуна двама се разхождаме...

Сега в живота той ми е опора. Мълчим,

допълваме се, странно си подхождаме

и размишляваме по нашата история....

 

И сам седя, на пейката пред залеза,

Загледан

в птиците прелитащи по двойки,

и мисля

за годините, за нея, и за смисъла...

Какво

спечелих и какво пропуснах, Господи...?

 

Животът ни налегна като болест,

като тревожна есен, хладна и мъглива,

обгърна ни като студена горест,

безжизнена, безбрежна, пусто-сива...

 

И в бръчките дълбаещи лицата ни

компромисите ден след ден се впиват –

с приятелите и жените, със децата ни,

със съвестта и опитите да я пазим жива...

 

Животът ни изстиска като цитруси,

и само киселото си седи в лицата ни,

Изчезнаха от погледа очите ни,

изсъхнаха в очакване телата ни...

 

Животът стана като сянка в тъмното,

порой мъглив, размиващ всички граници,

уплашен звяр, захапал ни за гърлото,

по нас увиснал като сноп пиявици...

 

Изчакан той изглежда с днешна дата –

като перон без гара, като сухо цвете

със жили стъпкани, очакващи водата

и изкривени от проклинане на боговете...

 

Да ви кажа, много съм добре...

Нямам, ама никакви проблеми...

Карам новата си яхта по море, а

на суша - ламборгинито червено...

 

Казвам ви, направо съм добре,

млад, висок и рус, очите – сини,

със загар от слънце и небе...

мацките за мене се избиват...

 

Здрав съм, имам палаво сърце,

хапчета не пия, тичам, плувам
само със съня ... не съм добре...но...

това...защото повечко пътувам...

 

Но така е – много съм зает, то

яхти и купони, танци, нощи луди,

сутрин взимам душ във самолета.

Как издържам ли? И аз това се чудя...?

 

Вчера бях във Ница, Монако,

утре в Кан до феста ще намина,

с куп звезди ще пием по едно,

ще вечерям с Брад и Анджелина...

 

Вдругиден ме чакат във Китай –

фабрика откривам, инвестирам,

после до Тибет ще скоча май и –

с Далай два дни ще медитирам...

 

В Южна Африка, Ангола и Судан,

обещах на Бил, ще мина да помогна,

на фондацията милион ще дам...

Как при този график да насмогна...?

 

Казвам ви, ужасно съм добре,

купонясвам, инвестирам и пътувам,

само ... дето ми мирише на менте ...

Господи, дали пък не сънувам...!?

 

Имам си една жилетка ...

Нищо чудно – ще ми кажете –

най-обикновена плетка и

бурми посред ръкавите ...

 

Да де, плетката е проста,

но не е в това въпросът –

две лице, едно – наопаки –

сякаш плел я е животът ...

 

Бях поканен прелюбезно

в инвестиционна схема

да подпиша аз платежно -

акции с дисконт да взема.

 

Туй е сделка на годината

шепнеше ми инвеститорът –

с рентабилност ненадмината,

а пък лихвите, а либорът ...

 

Че не спах нощес е ясно – с

толкоз цифри във главата ...

хем прекрасно, хем опасно,

бум – и скочих от скалата ...

 

По–нататък - вие знаете –

инвеститорът изчезна

във едно със авоарите ми

и усмивката любезна ...

 

Но от малката отстъпка

в инвеститорската сметка

как ми хрумна - и си купих

топла дрешка с проста плетка ...

 

Днес си имам моя фирма,

движа множество проекти,

а от глупостта ме пази

здрава, простичка жилетка ...

 

Мисля, мисля, в късна доба,

и чертая сложна схема –

или ще ме вкара в гроба

или - кинтите ще взема...

 

Мисля, мисля, план чертая

данните анализирам,

всеки изход аз ще зная,

всеки фал ще прогнозирам.

 

Ще обмисля всичко точно,

ще пресметна и предвидя

после сума тлъста, сочна

в сметките ми ще премине...

 

Ще пътувам аз до Цюрих,

после Шанхай и сейшелите...

Бизнесът не е за баламите,

а - за умните и смелите!

 

Не, не съм глупак от вчера,

в бизнес като този сложен,

тази сделка щом спечеля,

после всичко ще заложа...

 

Ще направя нови схеми,

важни хора ще „премирам“

и без никакви проблеми

мега-бизнес ще стартирам...

 

Мисля, мисля, в късна доба

и чертая сложна схема...

Брей, не ми се ходи в гроба!

Искам кинтите да взема...

 

И аз, някой ден, ще си тръгна оттука –

Животът - визирам във частност –

Велик, изкушаващ, жесток до полуда

и омайващ със свойта прекрасност...

 

От старост, болест, илѝ пък от скука,

илѝ пък – от нелепа случайност, но

някой ден и аз ще си тръгна оттука

и от точка ще мина в безкрайност...

 

Телефонът, портфейлът, и очилата

ще застинат безмълвно на скрина,

ще почакат в праха, почти безучастно,

и най-сетне, и те – ще отминат...

 

Споменът навярно ще мѐ поизчака,

поприседнал върху хиляди грешки,

носталгичен, ревлив, самозалъгващ,

и брутално, примитивно човешки...

 

После ще рипне, ще поскита объркан

на битието мочурливо в мъглите,

ще се полута насам, после нататък

и най-сетне, и той – ще отлитне...

 

Щом всичко туй някой ден се получи,

близки мои. Приятели. Мои най-мили.

Не изпадайте в жал и тъга носталгична,

не бъдете вий тъжни, ревливи...

 

Оттеглете се с чаша питие отлежало,

запалете си пура с безброй аромати,

изтегнете се в стола под вехто одеало

на верандата тиха навън в хладината.

 

Помълчете със залеза гаснещ небето,

бавна глътка отпийте от лютата течност,

поемете дима, - сетнем вий го пуснете,

освободен да лети от тегло и човечност.

 

После бавно от стола си вие станете,

избършете от бузите старите спомени

и във своя забързан живот се върнете.

Аз ще бъда отминал и сълзите - отронени.

 

Свободата, казват, била много важна,

като семе, като въздух, като почва.

Билẚ тя важна като повей влажен,

импулса даващ на живота да отпочне...

 

Свободата, казват, била тъй безценна,

че да умреш за нея заслужавала.

И всяка смърт била благословена,

щом букаѝ строшени надживявала.

 

Питам се тогава - времената днешни,

в които всички святи идеали ни

изглеждат стари, неуместни, грешни ...

Какво за тях в замяна бихме дали?

 

За свободата, за мечтите и за огъня

разгарящ смелите ни творчески пробуди

и правещ ни в очите на нормалните

тъй странни, неразбрани, смешни, луди...

 

Дали живота ний умело ще изграждаме,

оставяйки след нас най-ярка, свята диря

или с огради светогледа ще ограждаме

и очила ще търсим себе си да видим...

 

Дали смъртта си ний ще надживяваме

без мрак, без колебание и куп въпроси,

или със страх до сутринта ще доживяваме,

и пак блоговоление до вечерта ще просим.

 

И пак какво ще завещаем на децата ни?

Своботата, равенството, братството –

или в замяна на тъй-делнични облаги

ще изтъргуваме душата за богаството.

 

Запалих скъпа, ароматна, дълга пура

Налях два пръста кехлибарено уиски,

усилих музика от стара рок-култура, от

банди на сърцето ми безкрайно близки.

 

Сред аромат най-фин и нежен от Хавана,

и по средата на шотландски тъмна глътка,

от музиката ли - не знам какво ми стана –

в ума ми еретична мисъл се промъкна...

 

Седях и гледах дълго, дълго към тавана

предвкусващ от сладникавата неизвестост

- като екран за мен за миг таванът стана –

на лятно кино в петъчната му прожекция...

 

И там върху екрана дрипав, под небето,

на пресекулки черно-бели заблестяха

забравени истории за две добри хлапета и

много грешки, край и два-три лоши гряха...

 

Да взема викам си, ей тъй, и да й звънна...

Защо пък не, нали сме зрели, живи хора,

ако случайно разговорът ни съвсем на лошо

тръгне, то винаги пък мога и да й затворя....

 

Здравей, навярно пазиш номера ми още?

Да! Аз съм! Гинче, чуваш ли ме? Ало? Ало?!

И извинявай знам, че вече късна нощ е, но

се присетих... тук съм пийнал леко... Ало?!?

 

Така навярно биха почнали нещата, след

толкова отминали години. Аз ще й звънна

и ще притоплим спомена в сърцата, а пък

след туй, току-виж, ще й хрумне да се видим...

 

Децата ти пораснаха ли, Боже, Гине..!

Не сме се чували от цяла дълговечност.

Защо изчакахме животът да отмине...!? О-о,

извинявай, аз такова ..., да не би да преча...

 

Къде си, как си, имаш ли до тебе някой,

да те обича, да те пази и да те закриля, да

те ядосва, никак да не те разбира, но да

е твой, да кротваш нежно в неговата сила?

 

Чудя се, дали понякога, ей-тъй – случайно

писмата ни-вързоп при вехтории отредени,

отваряш, и дали четеш ги, връщайки се тайно

с тъга и нежност към отминалото време...

 

И помниш ли ги старите, добри другари –

Иван и Пешо, Николай и Пепи, Минка,

как с тях танцувахме край пукащия огън и

нямахме пари дори за черно-бяла снимка...

 

Но имахме мечти и младост, лудо вино,

и страст, и трепетна наслада към живота,

и всъщност в своето безвремие невинно

ний бяхме толкоз пребогати, пресвободни...

 

Аз още пиша, мила моя Гине. Да, стихове!

То никой друг, разбира се, за туй не знае,

тефтера поомачкан крия тайно в скрина

и стиховете си редя възтихо, в глуха стая...

 

Така седял съм там, замислено застинал,

във диалог хипотетичен и непроизведен,

изровил спомен омъглен и поизстинал, от

друг живот, и от различно, друго време...

 

Сега съм бизнесмен със собствен офис,

и куп проекти всекидневно менажирам,

жена, семейство, дом, ангажименти и

отговорности безброй към всички имам...

 

И някъде във тази всеотдайна моя лудост

понякога, но напоследък ... все по-рядко,

изключвам, спирам за момент да си почивам

и по живота помечтавам скришом-кратко...

 

Омислен изгасих остатъка от мойта пура

и гледах дълго течността току-пред мене,

- другар по спомени с онази рок-култура,

мечта във кехлибар застинала без време...

 

И в скрина стар аз подредих отново всички

спомени, отпих два пръста малцово уиски,

заключих, изгасих, навлякох ежедневието, и

с джипа хукнах към дома при моите близки...