Чакам те. Чакаш ме. Идвам!

Дъждът ни държи. Късно е.

Искам те. Но се разминахме.

Мечтите са празни до пръсване...

 

Чакане, чакане, чакане. Какво?

От нищото заплакват очите ми!

Надеждата свива ръката ми.

В юмрук. Мълчанието ме боли...

 

Защо толкова се очаквахме?

Колко ли още ще издържим?

Две сълзи. Неучтиво изплакани,

но искрени - като куршуми...

 

Поемам дъх. Искам да викам!

Разпервам пръсти.

Пускам мълчанието.

От свободата мълчанието го боли!

Остава си свито в присъствието си...

 

Ще коленича и ще го помоля.

С думи прости ще му разкажа –

за нас, за прекрасните мигове и

сълзите ми две ще му покажа...

 

Върви си, ще кажа! Отивай си!

Да! И повече не искам да чакам!

Искам я! Искам я само за себе си!

И няма още какво да протакам...

 

Повече не искам да мълча! Не!

Искам да знаеш, че я желая! И ще

мина през бури и през дъждове,

но ще бъда със нея докрая!