Можело - ми казват - да умра...

Ми, това го знаят и децата...?!

Нее...то можело, такова ... ей сега...

Нещо там не бѝло в ред с гръбнака...

 

Докторе, не ми е до шеги! Имам

работа, а ти - ужасна грешка!?

Знаеш ... и машината греши!?

Да не говорим колко е човешко...

 

Не! То всъщност бѝло диагноза

мотивирана и със печат скрепена.

Нещо като облачна прогноза,

но със дъжд - единствено за мене ...

 

Даже имало и снимки във анфас,

и във профил – цветно, актуално,

и по цялата телесна дължина –

сто процента най-професионално...

 

Докторе, недей така сега!

Спри, че се обърках във момента!?

Кал сме и ще идем пак в калта...

Стига снимки и медикаменти!

 

Знам, че във живота има кризи,

има болка, има и утеха...

Но нима сух наръч епикризи

могат в миг да отменят човека!?

 

Бил съм сине, брат ми, тате, мили,

„две и двеста“ бил съм и ги зная,

но откакто с теб сме се „сближили“

станах ...“пациентът в седма стая“ ...

 

Знам ли!? Нещо „малко-по-така“

бе планът за малката ми приказка?

Вкрая, примерно, за старец със брада,

не - за болнична алабалистика?

 

Докторе, смъртта е лайтмотив,

май, в лечебните ти диагнози?

Но пък аз съм с диагноза „още жив“

и да учиш още, май, ще се наложи!