Докарах я приятели до петдесет,

въобще и не питайте как стана тая –

утро-след-утро събуждай се в пет,

филия със сиренце, захар във чая...

 

Месец-след-месеца банката - чака,

като бандити отпред пред магазина -

посъбереш няколко трудни стотака

и - със душата ведно ти ги отвзимат...

 

На децата купувай по-нови играчки -

къде по-големи, къде по-отбрани,

внуци дондуркай – за да не плачкат,

жената почитай –  за да те нахрани...

 

Приятелите и тях - гръм да ги стърси -

ядене, пиене – и прииждат веднага,

работа има ли, недей да ги търсиш -

от утре ще могат, ама сега не става...

 

На работа шефът все гледа сърдито,

как ни веднъж, пък не се и усмихна -

„Давай, побързай, работи упорито... “,

Като дойде заплата – чезне, притихва...

 

Ден-подир-ден и подред - петдесет,
почти не усетих аз как стана тая, -

сутринта се събудих, разбира се в пет,

но вече не слагам по захарче в чая...

 

Кръвното пазя, внимателно стъпям,

коляното, кръста ме понаболяват,

органи няколко загубих попътьом,

но надеждата - не! Тя все още остава...

 

Надеждата – тази прекрасна опора,

тази спътница цветна, тази химера,

този нежен копнеж, че като хората

и аз някой ден моя мир ще намеря...

 

Някоя сутрин ще се пробудя не в пет,

а във десет, - най-спокоен в кревата,

ще разтворя прозореца, а долу - кафе

с кроасан на верандата ще ме очакват...

 

По халат ще изляза в свежата утрин,

на стола съседен ще вдигна краката,

вестникът днешен ще си разгърна,

ще си пийвам, чета, ще си похапвам...

 

И такива подобни мизансцени безчет

да редя тука мога, и да ви разказвам,

но за добро или зло - съм на петдесет

и по-кратко, редно е, да се изказвам...

 

С две думи - утре, щом очите отворя,

ще се взра в Живота аз през моето его,

че - закръгля се моята лична история

къмто век, а аз – още мечтая за него...