Ти беше пеперуда

дошла от тъмнината

със мен да си играеш,

със мене – светлината.

 

В началото се радвах,

че гониш самотата,

но после ми омръзна и –

опарих ти крилцата...

 

Наперена, игрива

със ярки дръзки краски

ти бързо си погина

от моите груби ласки.

 

Чувствам те как стенеш

и душевно, и телесно

но нима си мислиш мила,

че на мене ми е лесно!?

 

Отидох да бера роса

със нея роза да накича,

че щом видях я и разбрах –

на нея много й прилича.

 

Веднага погледа ми спря

таз пъпка нежна и свенлива,

че сред останалите тя

една бе толкова красива.

 

Но щом се върнах и разбрах,

че розата е разцъфтяла

и с чудния си аромат

на друг ума бе завъртяла...

 

Нощ, луна, звезди и плаж,
               очи в очите взрени,
трепет, ласка, луда страст -
               сърца в любов огрени...

Порив, болка, луд копнеж,
               тела в екстаз взривени,
умора, нежност, шепот тих -
               души в блаженство слени...

Цветя, целувки, после брак -
               очи във бъдещето взрени,
мечти, деца и после пак...
               сърца във щастие облени...

Измяна, прошка, нежен акт,
               тела, един за друг родени.

Умора, старост, смърт и прах -
               души, останали неразделени...

 

Беше тъмно, беше мрачно

музиката бе висока,

аз те щипнах, ти ме бутна

рекох – да си вземем тока..?!!

 

Дансингът е яка сцена,

но за нас аз друга зная,

виждам те, че си навита –

да се чупим в мойта стая...

 

Минали отвътре прага,

на хотелската ми стая

в страст и много неизбежно

бързам да те опозная...

 

За целувки няма време,

туй подробност е досадна,

дрехите – и те са бреме,

искам вече да те грабна..

 

Искам да не го протакаш,

и в целувка нежна, жадна

палав танц да потанцуваш

после аз ще те нападна...

 

Тази цепка на полата,

искам да я доразпоря, че

усещам, мощ позната

в панталоните говори.

 

Да усетя допир нежен,

кожата ти да целувам,

и езикът ми наежен,

да те търси и лудува...

 

Моя сладка малка свалка

повече не ща да трая,

искам целия с мечтите,

да съм в теб сега до края.

 

И дъхът ми да усетиш,

как погалва те нахално,

след това припламва огън,

и изтръпваш моментално.

 

После бързо и чевръсто,

да изчезнем зад безкрая,

и във тази поза жадна,

пак и пак да те позная...

 

После след като посвършим

пет-шестнайсет пъти двама,

свалката ще поизбършем -...

Джентълмен съм, ти си дама...

 

В бара бързо ще се върнем,

ти при него, аз при нея,

нежно ще си ги прегърнем,

после с тях ще се посмеем...

 

Ще ни топли нещо срамно,

малко, еротично, тайно -

ти стоиш на стола странно,

аз – усмихнат съм издайно...

 

И ако случайно мигом,

се спогледаме погрешка,

в тъмното ще се усмихнем,

с благодарност най-човешка...

 

Гледам те седиш на бара

издокарана, страхотна

със мартини и цигара, с

къса тясна черна рокля...

 

Още като те погледнах

и интереса ми възбуди,

напращелите ти форми

кой ще гали се зачудих..?

 

Гледам те и си ми ясна –

котка си перверзна, дива,

търсиш някой да раздруса

твоята снага игрива...

 

Само с гледане не става,

аз те зная колко струваш

две - три леки питиета и

със мен ще пофлиртуваш.

 

Ще си поседим на бара,

ще побъбрим за живота,

после горе в мойта стая

ще те кàча на барплота...

 

Нежно роклята ефирна ще

повдигна чак над кръста,

и настръхналата кожа ще

погаля с два-три пръста...

 

После щом дъха усетиш

да се плъзга по корема и

бедрата щом разтвориш

искам нежно да те взема.

 

Ей така в ръцете, в шепи,

дупето ти да подхвана,

да усетя, че ме искаш и

да ме молиш да остана...

 

Устните ти влажни долу

да почувстваш как целувам

и с езика да прониквам, и

да търся, да лудувам...

 

И докато се усетиш

още не съвсем разбрала

де е горе, де е долу, вече

ще си ми се дала...

 

Но когато свършиш първа

и си мислиш, че това е,

с изненада ще усетиш,

че тепърва те желая.

 

Зная, че си хищна риба

и го искаш не по-малко,

ако там не ме усетиш

ще ти липсва, ще е жалко...

 

Първо ще те поцелувам,

после ще те изненадам хладно

и със теб ще потанцувам

опознавайки те жадно...

 

Моя катеричка нежна,

гледам те и вече зная – в

тази свалка тъй небрежна

хвърлям се, без да се мая...

 

Боже, колко си красива,

гледам те и съм натясно –

твоите устни тъй бъбриви,

искам да нахапя страстно.

 

Аз към тебе се навеждам –

ти отдръпваш се небрежно,

аз в зърната ти се вглеждам,

тебе - струва ти се смешно...

 

Тук на бара си бърборим

вече час и половина,

само от мартини сбрахме

вече две кила маслини...

 

И не зная как изглеждам –

като тъп ли загубен, но

във всъщност скъпа моя,

просто много съм възбуден.

 

По извивката на бюста

съдя, че нещата всъщност

никак няма да са лесни –

ще си трябва мощ и сръчност...

 

Аз приготвям нова хватка,

ти отпускаш се на бара,

ах, ще бъде толкоз сладко –

щом на голо те набарам...

 

И по ханша и бедрата,

погледът ми бяга плътно

и небрежно под полата

като звяр в тъмата хлътва.

 

Хайде, мила моя, нежна,

хайде да се уважаваме,

аз ще стана, ти ще дойдеш

и да минем към сближаване.

 

Хайде, палавнице млада,

нека да не прекаляваме,

в тоя бар да не допуснем

в приказки да остаряваме...

 

Стига толкоз вече викам –

време е за друга бира –

да си бръкнеме във гащите

и да скъсаме синджира ...

 

Сам притихнал в полумрака,

слят напълно с тъмнината

търпеливо те причаквам –

с револвер студен в ръката...

 

Щом те видя – и си мъртъв –

ти в това не се съмнявай,

за мизерната си кожа

според мен се притеснявай...

 

Ти си вреден и не трябва

въздуха да замърсяваш...

За живота ти си пречка –

време е да се спасяваш...

 

Ти си зъл и си излишен,

може да звучи банално,

но така са правилата – ще

те гръмна професионално...

 

И когато всичко свърши

и със изстрел те съборя,

зли, изгаснали очички

бавно с пръсти ще притворя...

 

Ти със дупки ще останеш

във гърдите и в главата,

аз пък в уличките тъмни

ще изчезна сред мъглата...

 

Лош си ти, но изначално

знам, дължа ти уважение...

Аз работя професионално –

ти за мен си задължение...

 

Ти за мен си плик със снимки

аз дори не те познавам

и затуй, че ще те свитна

предварително се извинявам...

 

Но предвид какъв си гнусен,

зъл, и гледаш неприятно –

мисля, че със удоволствие

ще те гръмна и безплатно...

 

Подстригах се и си изрязах ноктите,

ръцете първо, после – на краката,

пералня пуснах, между другото - за дрехите,

машинка взех - подстригах си брадата.

 

Измих си зъбите, очите и лицето ми,

кафе сварих си, черно, с малко захар,

изгладих дрехите, прегледах портмонето и

обувките излъсках пак до блясък.

 

Чадър, палто, извадих от долапите

и панталони с ръб, модерени, тясна кройка,

сако „райе” приготвих до чорапите и

стилна риза, ръчна, единчна бройка.

 

Целунах милата, заспала под одеялото

и на минаване сверих набързо резултата –

подсмихнах се на господина в огледалото

и бързо-бързичко прекрачих през вратата...

 

Излязъл вън се хвърлих пак във вихъра –

коли и сделки, пури, снимки, блясък,

възход, печалби, конкуренти, придобивания

и после пропадения със гръм и трясък...

 

Мечти и бизнес, после пак във къщи,

отнесен, уморен, но удар нов планирам,

а тя е пак самотна, пак ще ми се мръщи,

но аз във своя свят различен навигирам...

 

Подстригах се и си излъсках пак обувките,

отново си сварих кафе със малко захар,

и някъде във суматохата по сделките,

жена ми и децата ...    отлетяха...

 

И ето пак поглеждам в огледалото, но

там ме гледа вече мъж съвсем различен,

отдавна няма никой под одеялото,

а аз съм стар, съсипан, и излишен...

 

Чадър, палто, извадих от долапите

и панталони стари с ръб, ужасна кройка,

сако „райе”, протрито на ръкавите и

пожълтяла риза, мръсна, единчна бройка...

 

Сега с бастуна двама се разхождаме...

Сега в живота той ми е опора. Мълчим,

допълваме се, странно си подхождаме

и размишляваме по нашата история....

 

И сам седя, на пейката пред залеза,

Загледан

в птиците прелитащи по двойки,

и мисля

за годините, за нея, и за смисъла...

Какво

спечелих и какво пропуснах, Господи...?

 

За тази случка моя смешна, срамна

и тъпа, на места дори мъчителна,

днес съм се сетил и ще ви разкажа –

дано да е за вас по - поучителна...

 

За карфиола става дума в редовете

оттук надолу, и така почти до края,

но не за готвене рецепта ще четете,

а за човешка драма с викове накрая.

 

Да, карфиолът е растение прекрасно,

за супи, ястия и задушен на гарнитура,

но е ужасно щом по дупето израстне

и го покрие със нагръчкана текстура...

 

Във кафенето със цигара тя седеше, а

деколтето - впечатляващо и страстно –

то ту се спускаше със еротичен шепот,

ту се издигаше, в пространство твърде тясно...

 

Аз втурнах се навътре устремено

и бара исках бързо да достигна, но

в полет устремът ми уловен угасна –

когато тази гледка ме застигна...

 

И в миг забравих за кафето, кроасана,

и млякото в добавка с бучка захар,

то толкоз неподготвен тя ме хвана, че

там застинах като платноход без вятър.

 

А дамата прекрасна, грациозна,

тя все така зад масата седеше

и пушеше със жест претенциозен,

нехаеща за за моето смущение.

 

О, приближих се сякаш, ама най-случайно,

и пооправих с леко нервен жест перчема

и с тембър като коцкар стар, изваян, й рекох:

„Добър ден, какво прекрасно време...“

 

Тя ми отвърна, после аз, и тя - отново,

и стана, сакаш знаем се отдавна, и

някак бързо запознанството ни ново,

започна да ни обещава малка тайна...

 

Ах ... наблюдавах тази гръцка хубост

и тази фина чувственост отсреща, и да

подметна, чаках, без следа от грубост,

аз предложение за по-интимна среща.

 

И най-накрая, страх-не-страх предложих,

да поизлезем вън на по разходка. И няма

как в това прекрасно време, предположих,

да не достигнем до квартирата ми кротка...

 

И в този миг дойде обратът странен,

тя гледката е още пред очите ми...

Как иззад масата надигна се да стане

и в миг разби на пух и прах мечтите ми...

 

Финесът гръцки, тази пищна пазва,

те били връх на айсберг тъй огромен,

че щом изпод тезгяха се показа

аз паднах и загубих свяст и помен.

 

Когато във съзнание пристигнах, о!

осъзнах, че нещо страшно ме притиска,

държи ме в лапите си звяр огромен и

всяка капчица живот ще ми изстиска...

 

И докато се връщах аз от нищото, на

пода в шепи стискайки главата, там

втора гледка мернах под полището –

две планини от карфиол да се подмятат...

 

И ... после друго много аз не помня.

То стана бързо, някак я издебнах,

като отвързан скочих през вратата

и с рев и сълзи презглава побегнах...

 

Така приключи случката физически,

успешно се спасих и се измъкнах

но още нося раните психически и

нощем често с пот се будя в мъки.

 

Затуй ще помня и на вас го казвам:

ако решите в тази област да блестите,

закони два да помните и спазвате –

и с тях ужасни тръпки ще спестите...

 

Закон Едно в сваляческия бизнес:

във флирт се влиза като при обсада –

проучваш първо крепостта с прецизност

и чак след туй обграждаш и нападаш...

 

Законът Втори го конкретизира

в частта за видимост едва до кръста:

бъди нащрек, не вярвай, подозирай,

и по възможност поопипай с пръсти...

 

И ако напипаш карфиола по дупéто,

освен ако не си му фен и мераклия,

изчезвай бързо като дим в небето

и знай, че бил си страшен късметлия...

 

И тук завършвам с тази случка странна

младежки свежа, тъпо - покъртителна,

с надеждата, ако за мен била е срамна,

то нека тя за вас е поучителна....

 

Да ви кажа, много съм добре...

Нямам, ама никакви проблеми...

Карам новата си яхта по море, а

на суша - ламборгинито червено...

 

Казвам ви, направо съм добре,

млад, висок и рус, очите – сини,

със загар от слънце и небе...

мацките за мене се избиват...

 

Здрав съм, имам палаво сърце,

хапчета не пия, тичам, плувам
само със съня ... не съм добре...но...

това...защото повечко пътувам...

 

Но така е – много съм зает, то

яхти и купони, танци, нощи луди,

сутрин взимам душ във самолета.

Как издържам ли? И аз това се чудя...?

 

Вчера бях във Ница, Монако,

утре в Кан до феста ще намина,

с куп звезди ще пием по едно,

ще вечерям с Брад и Анджелина...

 

Вдругиден ме чакат във Китай –

фабрика откривам, инвестирам,

после до Тибет ще скоча май и –

с Далай два дни ще медитирам...

 

В Южна Африка, Ангола и Судан,

обещах на Бил, ще мина да помогна,

на фондацията милион ще дам...

Как при този график да насмогна...?

 

Казвам ви, ужасно съм добре,

купонясвам, инвестирам и пътувам,

само ... дето ми мирише на менте ...

Господи, дали пък не сънувам...!?

 

Имам си една жилетка ...

Нищо чудно – ще ми кажете –

най-обикновена плетка и

бурми посред ръкавите ...

 

Да де, плетката е проста,

но не е в това въпросът –

две лице, едно – наопаки –

сякаш плел я е животът ...

 

Бях поканен прелюбезно

в инвестиционна схема

да подпиша аз платежно -

акции с дисконт да взема.

 

Туй е сделка на годината

шепнеше ми инвеститорът –

с рентабилност ненадмината,

а пък лихвите, а либорът ...

 

Че не спах нощес е ясно – с

толкоз цифри във главата ...

хем прекрасно, хем опасно,

бум – и скочих от скалата ...

 

По–нататък - вие знаете –

инвеститорът изчезна

във едно със авоарите ми

и усмивката любезна ...

 

Но от малката отстъпка

в инвеститорската сметка

как ми хрумна - и си купих

топла дрешка с проста плетка ...

 

Днес си имам моя фирма,

движа множество проекти,

а от глупостта ме пази

здрава, простичка жилетка ...

 

Мисля, мисля, в късна доба,

и чертая сложна схема –

или ще ме вкара в гроба

или - кинтите ще взема...

 

Мисля, мисля, план чертая

данните анализирам,

всеки изход аз ще зная,

всеки фал ще прогнозирам.

 

Ще обмисля всичко точно,

ще пресметна и предвидя

после сума тлъста, сочна

в сметките ми ще премине...

 

Ще пътувам аз до Цюрих,

после Шанхай и сейшелите...

Бизнесът не е за баламите,

а - за умните и смелите!

 

Не, не съм глупак от вчера,

в бизнес като този сложен,

тази сделка щом спечеля,

после всичко ще заложа...

 

Ще направя нови схеми,

важни хора ще „премирам“

и без никакви проблеми

мега-бизнес ще стартирам...

 

Мисля, мисля, в късна доба

и чертая сложна схема...

Брей, не ми се ходи в гроба!

Искам кинтите да взема...

 

Бях решил, ей тъй, завчера

да се вдигна в планината –

да подишам въздух горски

и да разведря главата...

 

С кока кола, чипс и техно,

и със SUV по пътя прашен,

стигнах без да се усетя...

GPS-ът ми е страшен...

 

До поточето планинско,

звънко скачащо по склона

възхитен, притихнал седнах

със ... таблет и с телефона...

 

Фейса, скайпа, мейла, чата

проверих и отговорих,

тагнах, шотнах, после постнах

снимки с майката природа...

 

И си тръгнах аз към къщи

окрилен от красотата,

преизпълнен със възхита,

с мисли ведри във душата...

 

Боже, колко бе прекрасно,

чувствам че ще се разплача,

под въздействие вълшебно,

спускам бързо пътя в здрача ....

 

Бързам, още щом си вляза

профилите да прегледам –

как, добре ли съм излязъл,

кой ли „лайква“, кой ли „хейтва“...?

 

Можело - ми казват - да умра...

Ми, това го знаят и децата...?!

Нее...то можело, такова ... ей сега...

Нещо там не бѝло в ред с гръбнака...

 

Докторе, не ми е до шеги! Имам

работа, а ти - ужасна грешка!?

Знаеш ... и машината греши!?

Да не говорим колко е човешко...

 

Не! То всъщност бѝло диагноза

мотивирана и със печат скрепена.

Нещо като облачна прогноза,

но със дъжд - единствено за мене ...

 

Даже имало и снимки във анфас,

и във профил – цветно, актуално,

и по цялата телесна дължина –

сто процента най-професионално...

 

Докторе, недей така сега!

Спри, че се обърках във момента!?

Кал сме и ще идем пак в калта...

Стига снимки и медикаменти!

 

Знам, че във живота има кризи,

има болка, има и утеха...

Но нима сух наръч епикризи

могат в миг да отменят човека!?

 

Бил съм сине, брат ми, тате, мили,

„две и двеста“ бил съм и ги зная,

но откакто с теб сме се „сближили“

станах ...“пациентът в седма стая“ ...

 

Знам ли!? Нещо „малко-по-така“

бе планът за малката ми приказка?

Вкрая, примерно, за старец със брада,

не - за болнична алабалистика?

 

Докторе, смъртта е лайтмотив,

май, в лечебните ти диагнози?

Но пък аз съм с диагноза „още жив“

и да учиш още, май, ще се наложи!

 

В известен

смисъл –

май, че остарях?!

Но не - заради

сивото в косите!

Дори не е и

зарад сторен

грях -

че той е свързан

с хиляди забрани,

но и с

миг единствен

да полетиш,

без страх,

с живота

можейки

да заплатиш

в замяна...

Не! Друг е

моят зъл герой

и той нанася

не по-малки

рани -

„житейски страх“

се казва

подло той –

пъшкул от

мъки

и самозабрани!

От туй да бъда,

да обичам,

да творя,

от туй да си мълча

благоприлично,

и глупави съвети да

търпя –

„...да не приемам

всичко твърде лично...“

Стаен и див,

Вдървяващ

мисълта –

лишаващ ми животеца

от смисъл,

с тоз пъклен страх

кой, Боже мой,

така

на мижитуркане

и жал

ме е орисал...?!

Какво по-тежко

от живот в калта,

скован да

вярваш

в лоша орисия,

да си повтаряш,

че

за всяка болка

зла

ти дваж

по-силна

имаш си ракия...

И уморен,

от тая сивота

ще кажа нещо

много важно

тука!

Не искам веч

окови,

празнота!

Не искам

Ценното

да гледам

от боклука!

Сега ще си

налея уиски с лед

и пура

най-уханна ще

запаля,

и сивотата ще

кача на самолет

с билет

еднопосочен

до Австралия.

И

с тънка четка,

и бои безчет,

живота си

наново

ще рисувам –

с любов

и страст,

простор

и цветни дни напред...

Живот, здравей!

Аз идвам,

с теб да полудувам...

 

Отиде си от мене младостта,

отиде си и взе със нея чудото

да ходя с вечно счупена глава,

да се опивам, недокоснал виното...

 

Отиде си от мене дързостта,

отиде си и взе със нея лудото

желание да пея, да летя, и да

не мисля за проблемите на утрото...

 

Отиде си от мене младостта,

изнизаха се бързичко годините

снегът остана в моята коса, а си

заминаха един след друг роднините...

 

Заминаха и старите приятели, и

буйният ми нрав със тях, чевръсто...

За спомен ми остави всички дългове

и болките в коляното и кръста...

 

Остана с мене само старостта и

самотата тихичко до мен приседна,

и спря да скърца входната врата,

а пантите ръжда прояжда вредна.

 

Притихнал кротко в стаята седя

и тихо чакам тая немощ пуста,

да дойде, да ме хване подръка,

и заедно да завървим към кръста.

 

Така седя, загледан в мойта стая в

животеца ми грешен и раздрънкан...

И се усещам, че не ще да стане тая –

Ела! Търси ме! Аз изчезвам вънка...

 

Запалих скъпа, ароматна, дълга пура

Налях два пръста кехлибарено уиски,

усилих музика от стара рок-култура, от

банди на сърцето ми безкрайно близки.

 

Сред аромат най-фин и нежен от Хавана,

и по средата на шотландски тъмна глътка,

от музиката ли - не знам какво ми стана –

в ума ми еретична мисъл се промъкна...

 

Седях и гледах дълго, дълго към тавана

предвкусващ от сладникавата неизвестост

- като екран за мен за миг таванът стана –

на лятно кино в петъчната му прожекция...

 

И там върху екрана дрипав, под небето,

на пресекулки черно-бели заблестяха

забравени истории за две добри хлапета и

много грешки, край и два-три лоши гряха...

 

Да взема викам си, ей тъй, и да й звънна...

Защо пък не, нали сме зрели, живи хора,

ако случайно разговорът ни съвсем на лошо

тръгне, то винаги пък мога и да й затворя....

 

Здравей, навярно пазиш номера ми още?

Да! Аз съм! Гинче, чуваш ли ме? Ало? Ало?!

И извинявай знам, че вече късна нощ е, но

се присетих... тук съм пийнал леко... Ало?!?

 

Така навярно биха почнали нещата, след

толкова отминали години. Аз ще й звънна

и ще притоплим спомена в сърцата, а пък

след туй, току-виж, ще й хрумне да се видим...

 

Децата ти пораснаха ли, Боже, Гине..!

Не сме се чували от цяла дълговечност.

Защо изчакахме животът да отмине...!? О-о,

извинявай, аз такова ..., да не би да преча...

 

Къде си, как си, имаш ли до тебе някой,

да те обича, да те пази и да те закриля, да

те ядосва, никак да не те разбира, но да

е твой, да кротваш нежно в неговата сила?

 

Чудя се, дали понякога, ей-тъй – случайно

писмата ни-вързоп при вехтории отредени,

отваряш, и дали четеш ги, връщайки се тайно

с тъга и нежност към отминалото време...

 

И помниш ли ги старите, добри другари –

Иван и Пешо, Николай и Пепи, Минка,

как с тях танцувахме край пукащия огън и

нямахме пари дори за черно-бяла снимка...

 

Но имахме мечти и младост, лудо вино,

и страст, и трепетна наслада към живота,

и всъщност в своето безвремие невинно

ний бяхме толкоз пребогати, пресвободни...

 

Аз още пиша, мила моя Гине. Да, стихове!

То никой друг, разбира се, за туй не знае,

тефтера поомачкан крия тайно в скрина

и стиховете си редя възтихо, в глуха стая...

 

Така седял съм там, замислено застинал,

във диалог хипотетичен и непроизведен,

изровил спомен омъглен и поизстинал, от

друг живот, и от различно, друго време...

 

Сега съм бизнесмен със собствен офис,

и куп проекти всекидневно менажирам,

жена, семейство, дом, ангажименти и

отговорности безброй към всички имам...

 

И някъде във тази всеотдайна моя лудост

понякога, но напоследък ... все по-рядко,

изключвам, спирам за момент да си почивам

и по живота помечтавам скришом-кратко...

 

Омислен изгасих остатъка от мойта пура

и гледах дълго течността току-пред мене,

- другар по спомени с онази рок-култура,

мечта във кехлибар застинала без време...

 

И в скрина стар аз подредих отново всички

спомени, отпих два пръста малцово уиски,

заключих, изгасих, навлякох ежедневието, и

с джипа хукнах към дома при моите близки...