Душата ми пред твоята стои,

засрамена, разкаяна и гола.

Душата ми - пред твоите стени.

Душа-олтар! Душа на колене.

Сърцето стене, мъчи се и моли.

За прошка плаче моето сърце!

 

Ела, излез от своето мълчание.

Крещи и късай.

Тръгвай, после се завръщай,

бушувай, удряй, после поплачи,

най-сетне прегърни ме във ридание.

 

Душата ми е в твоите нозе.

Като агнец принесена във дар,

като утроба с тупкащо сърце,

очакващо превъплъщение.

И на гръдта ти пак глава положил,

със обичта ми твоята да върна

ще се надявам. И ще мълча, ще чакам,

ще се моля.

Eла, и парещата болка отмахни

и целуни изстинали ръце, и нека

обичта ти моя грях прегърне.

 

Обич моя, моя сладка обич...

Изстрадана, измъчена и скрита.

Полепнала по моето мълчание

и като нокти във плътта ми впита.

 

Обич моя, моя сладка обич,

възвишена, очаквана и свята,

пред тебе искам аз да коленича

и в твоите прегръдки да заплача.

 

Ти идваш тихо, тихо си отиваш,

след теб остава твоето ухание

и парещата липса във гърдите,

и моите сподавени стенания.

 

Ела, постой във малката ми стая,

да поседим притихнали в мълчание,

ръцете ти във моите да стопля

и после всеки своя път да хване...

 

Знаеш ли какво е да те имам,

да имам нашите безсънни нощи,

да искам пак и пак да те целувам

и после пак да искам още, още..?

 

Знаеш ли какво е да те искам,

да те жадувам във безсънни нощи

и в мислите си с теб да отпътувам

към мигове, неизживяни още...?

 

Знаеш ли какво е да бленувам,

изгубен във мечти да скитам нощем

и всеки сън аз тебе да сънувам

и да не искам да се будя още...?

 

Знаеш ли какво е да очаквам

усмивката ти пак за мен да грее

и твоят дъх дъхът ми да разпалва,

когато устните ти с моите се слеят?

 

Не зная ти дали усещаш колко

в душата ми за тебе обич има,

но знай, че всеки ден е болка

когато си далеч от мен любима.

 

Не исках нищо да ти казвам

за болката сковала дните ми,

за липсата изпепеляваща,

раздрала като трън гърдите ми.

 

Не исках нищо да ти казвам

защото адски те обичам.

И ще си ида във мълчание,

макар да искам да извикам.

 

Какво от туй, че ще ти кажа?

Какво от туй, че те обичам?

Какво че знам, че си свободна

и имаш път натам различен.

 

Защо да искам да ти кажа?

Самите думи са страдание?

Като куршуми в мрак изстреляни.

Изхлипано в нощта стенание.

 

Дали изобщо да поискам

разкаяна да се завърнеш?

И с обич пак сърце студено

в прегръдка топла да обгърнеш?

 

Защо да искам да се върнеш,

преминала оттатък прага,

и тъжен спомен да прегърнеш.

Върви. Живей. Сега си млада.

 

Върви напред. Не се обръщай!

Аз някак пак ще се изправя.

Върви, през рамо не поглеждай!

Мрази, недей ме съжалява!

 

Недей се връща. Умолявам те!

Аз дните си ще пооплача,

и ще поскитам, потъгувам,

и после пак напред ще крача...

 

Недей се връща. Умолявам те!

Защото аз ще те очаквам.

Но сили нямам да те губя.

И после пак да те оплаквам.

 

Животът ни пътуване самотно е –

случаен лъч, проблеснал над нощта

и, може би, и затова така страхотно е,

когато пътьом срещнем любовта.

 

Аз ще те чакам в моя път любима

да дойдеш и да ми дадеш ръка,

и вплели пръсти двамата да тръгнем

в пътека обща, в лунна синева.

 

И без излишни думи да говорим

ще черпим мълчаливо мъдростта

притихнали под звездните простори,

заслушани във нашите сърца.

 

И твоите устни нежно ще докосвам

със моите сред звездна тишина,

и твоят дъх по мене си ще сещам

в разпуснатата ти над мен коса...

 

И ако някой ден по пътя ни съвместен

достигнем своя кръстопът в степта

надявам се достойно да посрещнем

повелите на своята съдба.

 

Сама да тръгнеш, ако си решила,

не се страхувай мила от това.

Ще имаш твоя собствена пътека.

Приятел общ ще ми е любовта.

 

Ще сгрява тялото ми в нощи хладни –

лъч топъл в пуста, сива тишина,

а споменът за теб ще ме прегръща...

Тих спомен, мъдър. И роден в тъга.

 

Как смеехме се в щастие облени,

как милвах нежно твоята коса,

и твоите очи как гледат в мене,

и в тях е скрито всичко на света.

 

И ден ще дойде – мен не ще ме има,

но ще остане знам една звезда,

която топли и огрява две пътеки,

и вкрая ги превръща във една...

 

И гробът ми тогава ще намериш

и ще приседнеш в щедра самота,

и две сълзи ще паднат мълчаливо

една за нас, една – за любовта.

 

В очите ти прочетох нежност,

усмивка и тъга дълбока

по обичта ни безнадеждна –

тя свързва ни и ни дели в живота.

 

В очите ти прочетох нежност

и трепет крит не зная колко...

Те питат ме дали ще можем

да любим и щадим до болка.

 

Да бъда същият не зная

дали ще мога и доколко,

но знай, че адски те желая

и страх ме е от този огън.

 

Да бъдем същите е трудно,

да бъдем други май не можем...

Да любиш силно и разумно –

това е толкоз невъзможно.

 

Повтарям тихо твоето име...

Благодяря ти, че те има.

Благодаря на Бог, че надари ме

с любов, макар непостижима...

 

Такава видях те във моя сън,

ти беше вълшебница-фея.

Тихомълком дойде и ориса ме

навеки по теб да копнея.

 

За нежното твое докосване,

за усмивката твоя милея,

за миг да усетя дъха ти аз

и устни със твоите да слея.

 

Такава ти беше във моя сън –

неземна чаровница - фея.

Дойде и остави ми спомена.

Без теб как сега да живея?

 

И търсейки нежното ти лице

в съня си се връщам отчаян,

и скитам самотен във нищото

с надежда и спомен нетраен.

 

Ела! Покори ме чаровнице!

С устни изпий самотата ми и

с твоята жарка и нежна мощ

излекувай или поквари душата ми!

 

Ела! Слей се с мене вълшебнице!

И страст дива в нощна забрава

да видя на ангелското ти лице...

Пък вземи ми душата тогава...

 

Ела! И покорно ме прегърни.

И замълчи, и не питай за нищо.

Че знам! Имам хиляди грехове,

но за теб ще си плащам различно.

 

Коя си ти и как да те позная?

Жена.

Изящество и красота. И огън.

Суета. И сила. Болка пареща

и страст изискваща пожар и сливане.

Ту нежност и любов си, ту вулкан

обсипан с пепел и избухваща жарава.

Ту напев ангелски над нощна синева,

опитващ се звездите да прегърне.

Ту цвете цъфнало на сипей див,

със корени забити във скалите

до болка

и копнеж красив на своите крила

да полети и в птица в миг да се превърне.

Коя си ти и как за теб да зная?

Всичко. Всичко!

До звездите зад безкрая…

До тайните и до мечтите.

И до дъха, застинал във премала.

В очакване.

В тревога.

В страст.

И във възхвала на Твореца!

В благодарност.

В стон отронен.

И във безвремие.

Коя си искам аз да знам!

И как

за обич щедра аз да те помоля?

Да стоплиш с нежност двете ми ръце.

Да ме погалиш.

Да ме прегърнеш тихо.

Да ме дариш със твоя огън.

И във мига замрял да чуя твоето сърце

и моето в едно да бият сляти!

...

И ако в този миг Вселената замре

и вятърът поел дълбоко дъх, пак

облаците спре.

И замълчат камбаните, очакващи присъда...

Тогава,

ще чуя на живота песента!

Ще знам!

Че ти си смисълът за моето съществуване.

За съществуването въобще!

За края.

За началото.

За красотата.

За любовта и за привличането.

И за кокичето, пробило лед и зима

за да се роди, живее и обича.

И да покаже, че го има...

 

Защото си различна. Затова!

Защото твоят поглед е различен.

Защото твоето лице e нежността

и друго няма, на което да прилича...

 

Защото те обичам? Затова!

Защото ти ме караш да мечтая.

Защото искам да те хвана за ръка

и с теб да полетя отвъд безкрая...

 

Защото си различна. Затова!

Защото в твоите очи разчитам друго,

защото в тях е скрита мъдростта,

и кротка мощ над океан от страст танцува.

 

Защото щом се върна уморен, при теб,

и мълком в скута ти глава положа,

светът замира мигом укротен, и,

сякаш ангел, свалям дяволската кожа.

 

Защото те почитам! Затова!

Защото ти си моят храм съзидан

от вярата, от вдъхновението, обичта.

За странстващата ми душа си верен пристан.

 

По дяволите! Имам още много „за”,

с които да описвам моите чувства,

но невъзможно е да нарисувам на листа

как моето сърце до твоето се чувства.

 

За мене ти си чистата любов –

мистична, покоряваща, необяснима.

За мене ти си Божи благослов.

Благодаря ти, моя обич, че те има!

 

Седя край хладната камина

и гледам как вали снега,

как чезне бялата партина

отвела теб и любовта...

 

Над стола ми виси картина –

тих кадър от прекрасен сън –

как тичаме посред реката

и смях огрява летен звън...

 

И слънцето с лъчи облива

разпуснатата ти коса,

която вятърът свенливо

погалил е едва-едва ...

 

Лъчи разпръскват се игриво

по твойте нежни рамена с

разчорлени по тях къдрици,

и тук-там капчици роса...

 

И твоят смях навред отеква

в простори ведри небеса...

Реката тихичко извива,

ревниво галейки брега...

 

А пък брегът замислен сиво

мърмори си едва-едва,

не вдигнал поглед за да види

неземната ти красота...

 

Седя край хладната камина

загледан тъжно във снега

и мразя бялата партина,

отвела теб и любовта...

 

Ще мине време, ще забравя,

а може би пък ще простя,

за болката, за самотата,

за думите, за подлостта...

 

Ще мине вечер, после утро,

ще дойде с него пролетта

и цвете ново ще разцъфне

туку - пред входната врата...

 

Аз вярвам - любовта е вечна

и там, от моята стена

картина ведра безконечно

ще пръска мир и топлина...

 

Аз вярвам – любовта е свята

и там, до входната врата

напролет вечно ще те чака

кокиче с капка от сълза...

 

По дяволите! Искам те! Това е!

Без сълзѝ,

без условия,

без „но”...

И без със страх назад да се обръщам,

и сякаш заем да те връщам доживот...

Не съм очаквал да те срещна,

да, така е,

не съм очаквал, но такъв е Бог,

понякога съдбите в ред незнаен,

оплита ни и праща ни

любов...

Не съм очаквал да те срещна,

но признавам –

и ти ме изненада, щом в нощта

във малката ми стая,

в късна доба,

дойде

през незаключената ми врата...

Не съм очаквал

въобще, че ще те имам,

дори за малко – ей така, за миг,

да те прегърна,

да ме стоплиш,

да се слеем,

и да изчезнем, да заглъхнем като вик...

Но знай, не съм съгласен –

ни най-малко,

оттук натам и докато съм жив

да те деля, да страдам,

да те чакам,

и да живея във живот фалшив...

Живот замалко, под звездите,

под капчука,

откраднат, взет назаем, помечтан,

живот на поглед скрит и

допир таен,

случаен уж, изпуснат, но желан...

По дяволите!

Искам те и толкоз!

Без повече затворени врати,

без моите и твоите причини,

и без назаем в утрешните дни...

По дяволите!

Луд съм, полудавам,

и вече аз не мога да се спра...

И сякаш змей събуден

под звездите,

във полет див под кървава луна,

ще дойда и във шепи ще те взема

и в царство ново ще те отведа...

 

Отиде си един добър човек...

Живя достойно, тихо си замина

и със живота си остави ни завет –

да бъдем по-добри, по-щедри и единни...

 

Живял бе дълго старият човек,

видял бе всичко в многото години,

и кротка мъдрост в бръчките безчет,

прегръщаше отвред очите сини...

 

Във село пусто, от града далеч,

къщурка малка, схлупена и сива,

живот достоен, скромен, тих и чест,

в прегръдка нежна беше приютила.

 

И сякаш още под черницата отпред

след нас за сбогом той ръка протяга,

със леко килнат настрани каскет,

с брада набола и усмивка блага...

 

Почивай дядо в хладната земя,

приключи вече, свърши се, отмина,

оттук нататък идва пролетта, със

смях и радост в ангелска градина.

 

Почивай дядо в щедри небеса!

От днес натам завинаги, вовеки

ще грейне над света една звезда и

с доброта и обич за човеците ще свети...

 

До тебе бях, когато бе щастлива.

До тебе бях, когато бе сама,

кога сълзи очите ти обливаха,

когато страшно дълга бе нощта...

 

До тебе бях, когато беше силна,

когато бе желязната жена,

когато крачеше уверена и дива

и всичко бе за теб една игра...

 

До тебе бях когато всичко свърши,

когато сякаш полудя света,

когато бъдещето сякаш се прекърши

и плаках с теб, държах те за ръка...

 

До тебе бях във всичките моменти,

добри и лоши, в радост и в тъга,

не бях най-щедър на лъжи и комплименти,

но бях най-искрен, въпреки света.

 

До тебе бях – „свидетел на живота ти”,

„другар”, „опора”, „сродната душа”,

превързвах рани, вдигахме наздравици,

и сякаш ангел бдях над теб в нощта...

 

До тебе бях, дори когато тръгвах,

на дълъг път, далече от дома,

и пак със теб замръквах и осъмвах

и в мислите прегръщах те в нощта...

 

До тебе бях, когато се завръщах,

когато вечер в хладната тъма

на прага до припадък те прегъщах

и после с теб се сливахме в дъжда...

 

До тебе бях. Знам - нашите животи

са свързани за вечни времена и

като тънки, лъкатушещи пътеки

хем разделени са, хем в края са една...

 

Подстригах се и си изрязах ноктите,

ръцете първо, после – на краката,

пералня пуснах, между другото - за дрехите,

машинка взех - подстригах си брадата.

 

Измих си зъбите, очите и лицето ми,

кафе сварих си, черно, с малко захар,

изгладих дрехите, прегледах портмонето и

обувките излъсках пак до блясък.

 

Чадър, палто, извадих от долапите

и панталони с ръб, модерени, тясна кройка,

сако „райе” приготвих до чорапите и

стилна риза, ръчна, единчна бройка.

 

Целунах милата, заспала под одеялото

и на минаване сверих набързо резултата –

подсмихнах се на господина в огледалото

и бързо-бързичко прекрачих през вратата...

 

Излязъл вън се хвърлих пак във вихъра –

коли и сделки, пури, снимки, блясък,

възход, печалби, конкуренти, придобивания

и после пропадения със гръм и трясък...

 

Мечти и бизнес, после пак във къщи,

отнесен, уморен, но удар нов планирам,

а тя е пак самотна, пак ще ми се мръщи,

но аз във своя свят различен навигирам...

 

Подстригах се и си излъсках пак обувките,

отново си сварих кафе със малко захар,

и някъде във суматохата по сделките,

жена ми и децата ...    отлетяха...

 

И ето пак поглеждам в огледалото, но

там ме гледа вече мъж съвсем различен,

отдавна няма никой под одеялото,

а аз съм стар, съсипан, и излишен...

 

Чадър, палто, извадих от долапите

и панталони стари с ръб, ужасна кройка,

сако „райе”, протрито на ръкавите и

пожълтяла риза, мръсна, единчна бройка...

 

Сега с бастуна двама се разхождаме...

Сега в живота той ми е опора. Мълчим,

допълваме се, странно си подхождаме

и размишляваме по нашата история....

 

И сам седя, на пейката пред залеза,

Загледан

в птиците прелитащи по двойки,

и мисля

за годините, за нея, и за смисъла...

Какво

спечелих и какво пропуснах, Господи...?

 

Искам да вляза във тебе.

Дълбоко. Във същността ти.

Искам да те обсебя.

Да бъда деня и нощта ти.

 

Искам да вляза в ума ти

и мислите ти да владея,

като мания да те обгърна,

с тревогите ти да се слея...

 

Искам да вляза във тебе,

дотам, че да дишам дъха ти.

Като въздух да съм ти ценен

и като тяло да пазя ума ти...

 

Искам да влезеш във мене,

оттатък, отвъд същността ми,

със себе си да ме пропиеш; като

съблазън да търсиш мощта ми...

 

Да влезеш и да не си тръгваш,

със себе си да ме даряваш,

да ме привличаш, да ме объркваш

и после да ми се подчиняваш...

 

И като търсещо почвата семе

искам във мен да проникнеш,

като молитва пред Бог, на колене,

стрък надежда в мен да изникнеш...

 

Искам със себе си да ме стоплиш,

като олтар да ме прегърнеш,

като грях душата ми да разчоплиш

и опростен на света да ме върнеш...

 

Ще си отида тихо и достойно, и

няма да тежа на чужди плещи...

Ще ви напусна хладно и спокойно.

Не ми палете, моля, тежки свещи...

 

Ще тръгна преспокойно към сумрака,

и ще се влея нежно в тъмнината,

а на брега Лодкарят ще ме чака –

ще се кача с паричка във ръката.

 

И тялото ще съм оставил като дреха,

използвана, ненужна, много стара,

и в лодката ще скоча волно, леко

и ще приседна ведро до Лодкаря...

 

А той ще си мълчи, ще е намръщен,

затуй му плащат – да мълчи, да кара!

Аз ще съм весел, аз ще се завръщам

във моя дом, при старите другари.

 

И няма аз назад да се обръщам,

и няма сълзи във захлас да лея,

и въпреки, че в спомен се превръщам

по пътя весела мелодия ще пея...

 

Ще минем през мъгли, води дълбоки,

ще му подам паричката накрая

и на брега оттатък ще прескоча,

той ще обърне, аз - ще засияя...

 

Така го виждам моето завръщане,

като в балада звънка там току-на-края,

кога певецът в песен се превръща –

отвъд дъха, отвъд ума, отвъд безкрая...

 

Очаквайте ме ангели небесни!

Живях. Живота дръзко уважавах!

Грешах, избирах избори нелесни,

обичах, мразих, падах, продължавах...

 

Очаквайте ме пак да ви прегърна!

Паричката ще стискам и ще трая,

и не че бързам пак да се завърна,

но този разказ вече е към края...

Чакам те. Чакаш ме. Идвам!

Дъждът ни държи. Късно е.

Искам те. Но се разминахме.

Мечтите са празни до пръсване...

 

Чакане, чакане, чакане. Какво?

От нищото заплакват очите ми!

Надеждата свива ръката ми.

В юмрук. Мълчанието ме боли...

 

Защо толкова се очаквахме?

Колко ли още ще издържим?

Две сълзи. Неучтиво изплакани,

но искрени - като куршуми...

 

Поемам дъх. Искам да викам!

Разпервам пръсти.

Пускам мълчанието.

От свободата мълчанието го боли!

Остава си свито в присъствието си...

 

Ще коленича и ще го помоля.

С думи прости ще му разкажа –

за нас, за прекрасните мигове и

сълзите ми две ще му покажа...

 

Върви си, ще кажа! Отивай си!

Да! И повече не искам да чакам!

Искам я! Искам я само за себе си!

И няма още какво да протакам...

 

Повече не искам да мълча! Не!

Искам да знаеш, че я желая! И ще

мина през бури и през дъждове,

но ще бъда със нея докрая!

 

Две очи и нежен тих овал –

извяна, като от блян

картина,

и вдъхновена

от ребро, сълза и кал,

и сътворена

от художник ненадминат...

 

Две очи във грижа и любов,

прегръдка щедра,

и опияняваща, и мека –

неземен дар,

божествен благослов,

даряващ

грях и прошка, и утеха...

 

Две очи и ангелско лице,

и устни като жар,

тъй огнени, игриви,

леки,

готови да разпалят

мигом див пожар,

но също –

да тъгуват и подкрепят...

 

Две звезди в небесния покров,

изгарящи, и искрени

и нежни,

като ръка за падналия,

като

камбанен звън във нощ,

даряващ

милост на изгубения,

и надежда...

 

Две очи - към небеса портал,

отвъд ума,

отвъд което виждам

и разбирам...

Две очи - аз вас съм ви избрал.

И щом посред звездите...

пак съм жив –

аз пак ще продължавам,

да избирам...

 

В живота си обичам две жени.

Две ангелски сърца, два стълба –

на съдбата ми опора.

Две цветя.

Едната - слънце,

утрем гали ме с лъчи.

А другата –

като луна във нощ изгрява

в тиха доба...

Дали проклет съм да обичам

наведнъж,

или пък дар най-висш получих аз

от Бога?

Не знам! Но знам –

че да си жив,

то равно е с любов,

дори ...

да любиш в страх

и във тревога!

Дори да знаеш, че светът ще

падне –

мигом

ще се сгромоли

ако пресрещнат се във ярост

непозната

тез две неземни светила ...

и ако във слънце

сблъска се луната...

 

И пак проклет или благословен,

не знам дали съм!

Праведен

пред Бог

и пред света,

и пред олтара свят на дните

сиви, земни?

Но знам,

че аз

пред тоз олтар

готов съм

да се поклоня!

Във всеки миг! Да коленича

най-смирен

и през сълзи да викна,

изкрещя:

Ах, Господи обичам аз света!

И две жени!

И всичко аз по две обичам!

Благодаря за този дар,

за нежността,

за пролетния дъх

пропиващ,

за дъжда

и сливането,

за мечтите...

И нека сутрин птици пеят пак

и нека пак нощта

изчаква кротко дните,

аз тука бях

и бях щастлив да мина,

да пламтя,

и от живота взех

и дадох,

и мечтах,

и бях обичан...

Чрез тях, чрез моите момичета

аз пак

с живота в страстен зов се сливам...

И през деня

пак слънцето ме гали,

а вечер

пак с луна потайна аз шептя

и пак

със нея в мислите заспивам...

И Господи, аз пак благодаря!

За всеки миг!

И допир!

Не! За всеки – два!

И хубостта и мъката

по две

живях! И пак по две

очаквах,

плаках

и пристигах...

И дваж по-чест

и по-щастлив,

аз знам, оттук ще си отида!

 

Веднъж те срещнах.

Някога.

В нощта!

На кръстопът

от милиони пътища.

И заговорих те –

изглеждаше сама...

И аз бях сам.

Луната спеше

най-самотни сънища...

Какво ти казах?

Господи - не знам!

Във фраза най-случайна

и безлика,

под милион звезди

объркващи нощта,

как смисъл

най-голям

да предизвикам...?

Но ти отвърна

и с момински свян

закичи зад ухото ми иглика –

уханен цвят

събиращ се

във длан,

а с мощ

огромна

светове да предизвика...

И коленичих аз

пред твоя

нежен свян,

пред твоята невинност

и уплаха,

пред твоите копнежи,

пред страха,

с ръце

обгърнах те

и се разплаках...

За себе си аз плаках,

за дъжда,

измиващ хиляди

житейски рани,

за нас,

за звезната тъга,

за цветето израсло в твойте длани...

И неуверено - луната засия –

и милион звезди

застинали

върху ни,

небето разкопчаха

от нощта

и твоят дъх докосна се с дъха ми...

...

Веднъж те срещнах.

Във нощта.

Сама.

И аз бях сам.

Сред мислите на моите сънища.

Дали любов,

дали искра една,

дали покров,

делихме връз

житейски кръстопътища...

Не зная,

но и досега,

щом споменът се върне

и запита –

поглаждам

до сърцето си следа –

иглика нежна

в длан девича свита...

 

Седим си с двамата мои другари 

във безименна кръчма в квартала,

а навън побелял, мразовит януари

препокрива стрехите с парцали.

 

Седим си сговорно ние тримѝната

на раздумка приятелска, мека, а

снегът на инат на искрите в камината,

си вали носталгично, полека.

 

Среща след дълги години раздяла

отново събра ни тук, в махалата,

случаен ли фон е картината бяла,

или само в косите е понаваляло..?

 

Разказваме бавно, поразпокъсано,

мъдро щадящи житейската точка,

ту по-усмихнато, ту по-навъсено,

ту по хлапашки - без свян и отсрочка.

 

Навън снегът препокрива площади.

А ние изравяме стари картини от

годините буйни, далечни и млади, и

редуваме спомен, наздравица, вино...

 

И пазим надежда годините дълги

някак да са ни пощадили. Дали ?!

Или шантави спомени, позачервени

от виното, акълите са ни замъглили?!

 

Трайни и кротки мрежи от бръчици

очите прегръщат без капка смущение,

Очите обаче – те все са си същите, а

ние сме в страшно добро настроение...

 

На кой ли му пука толкоз особено,

колко сме млади, колко сме стари...

Наздраве дружино! Снегът по косите ни

няма да се стопи и след февруари...

 

Наздраве за всичките наши победи!

Наздраве за всичките болки, неволи!

Наздраве за нашите верни момичета!

За всички, които до нас са се борили!

 

Седим си тъй тримата стари другари

на среща попътна, случайна, локална,

а животът се ниже край нас на парцали

и забулва квартала с нега пасторална...

 

Днес ще бъда случайно в градчето ти,

и за малко, в копнеж, уж изстинал,

в миг да зърна случайно лицето ти,

под прозореца твой ще намина...

 

Ще пристигна на твоята уличка,

ще поспра там, насред калдаръма,

със въпрос, дали още си същата,

настойчиво измъчващ ума ми ...

 

Дали очите ти още са същите,

дали са същите още косите ти,

дланите, с които ме обгръщаше,

дали са мили така все сълзите ти..?

 

Дали още като цъфнало цвете,

на невинност и пролет ухаеш,

и усмивката, с трапчинките двете

пак е там, щом за нещо мечтаеш..?

 

Дали все още се сещаш за мене?

Дали обичаш ме все още тайно?

Дали ме мразиш? Дали и двете?

Дали липсвам ти, най-случайно..?

 

Дали времето всичко изтрило е?

Бяха ли щедри към тебе годините?

Бе ли щастлива, желана, обичана?

Огън гори ли в дома ти през зимите...

 

И на нашата пейка, все същата,

скрито сгушена в стари смокини,

ще приседна в сумрака до къщата

в хлад, с дъха на забравено вино...

 

И ще се взирам в твоя прозорец,

мълчалив, неочакван, безимен,

с настойчиво-абсурдна надежда

да си там! Да си ти! Да те видя!

 

Ще постоя, помълча и ще отмина,

да те зърна от копнежа обсебен ...

Ти навярно все още си същата!           

Аз съм странник от живот непотребен...

 

И аз, някой ден, ще си тръгна оттука –

Животът - визирам във частност –

Велик, изкушаващ, жесток до полуда

и омайващ със свойта прекрасност...

 

От старост, болест, илѝ пък от скука,

илѝ пък – от нелепа случайност, но

някой ден и аз ще си тръгна оттука

и от точка ще мина в безкрайност...

 

Телефонът, портфейлът, и очилата

ще застинат безмълвно на скрина,

ще почакат в праха, почти безучастно,

и най-сетне, и те – ще отминат...

 

Споменът навярно ще мѐ поизчака,

поприседнал върху хиляди грешки,

носталгичен, ревлив, самозалъгващ,

и брутално, примитивно човешки...

 

После ще рипне, ще поскита объркан

на битието мочурливо в мъглите,

ще се полута насам, после нататък

и най-сетне, и той – ще отлитне...

 

Щом всичко туй някой ден се получи,

близки мои. Приятели. Мои най-мили.

Не изпадайте в жал и тъга носталгична,

не бъдете вий тъжни, ревливи...

 

Оттеглете се с чаша питие отлежало,

запалете си пура с безброй аромати,

изтегнете се в стола под вехто одеало

на верандата тиха навън в хладината.

 

Помълчете със залеза гаснещ небето,

бавна глътка отпийте от лютата течност,

поемете дима, - сетнем вий го пуснете,

освободен да лети от тегло и човечност.

 

После бавно от стола си вие станете,

избършете от бузите старите спомени

и във своя забързан живот се върнете.

Аз ще бъда отминал и сълзите - отронени.

 

Свободата, казват, била много важна,

като семе, като въздух, като почва.

Билẚ тя важна като повей влажен,

импулса даващ на живота да отпочне...

 

Свободата, казват, била тъй безценна,

че да умреш за нея заслужавала.

И всяка смърт била благословена,

щом букаѝ строшени надживявала.

 

Питам се тогава - времената днешни,

в които всички святи идеали ни

изглеждат стари, неуместни, грешни ...

Какво за тях в замяна бихме дали?

 

За свободата, за мечтите и за огъня

разгарящ смелите ни творчески пробуди

и правещ ни в очите на нормалните

тъй странни, неразбрани, смешни, луди...

 

Дали живота ний умело ще изграждаме,

оставяйки след нас най-ярка, свята диря

или с огради светогледа ще ограждаме

и очила ще търсим себе си да видим...

 

Дали смъртта си ний ще надживяваме

без мрак, без колебание и куп въпроси,

или със страх до сутринта ще доживяваме,

и пак блоговоление до вечерта ще просим.

 

И пак какво ще завещаем на децата ни?

Своботата, равенството, братството –

или в замяна на тъй-делнични облаги

ще изтъргуваме душата за богаството.

 

Докарах я приятели до петдесет,

въобще и не питайте как стана тая –

утро-след-утро събуждай се в пет,

филия със сиренце, захар във чая...

 

Месец-след-месеца банката - чака,

като бандити отпред пред магазина -

посъбереш няколко трудни стотака

и - със душата ведно ти ги отвзимат...

 

На децата купувай по-нови играчки -

къде по-големи, къде по-отбрани,

внуци дондуркай – за да не плачкат,

жената почитай –  за да те нахрани...

 

Приятелите и тях - гръм да ги стърси -

ядене, пиене – и прииждат веднага,

работа има ли, недей да ги търсиш -

от утре ще могат, ама сега не става...

 

На работа шефът все гледа сърдито,

как ни веднъж, пък не се и усмихна -

„Давай, побързай, работи упорито... “,

Като дойде заплата – чезне, притихва...

 

Ден-подир-ден и подред - петдесет,
почти не усетих аз как стана тая, -

сутринта се събудих, разбира се в пет,

но вече не слагам по захарче в чая...

 

Кръвното пазя, внимателно стъпям,

коляното, кръста ме понаболяват,

органи няколко загубих попътьом,

но надеждата - не! Тя все още остава...

 

Надеждата – тази прекрасна опора,

тази спътница цветна, тази химера,

този нежен копнеж, че като хората

и аз някой ден моя мир ще намеря...

 

Някоя сутрин ще се пробудя не в пет,

а във десет, - най-спокоен в кревата,

ще разтворя прозореца, а долу - кафе

с кроасан на верандата ще ме очакват...

 

По халат ще изляза в свежата утрин,

на стола съседен ще вдигна краката,

вестникът днешен ще си разгърна,

ще си пийвам, чета, ще си похапвам...

 

И такива подобни мизансцени безчет

да редя тука мога, и да ви разказвам,

но за добро или зло - съм на петдесет

и по-кратко, редно е, да се изказвам...

 

С две думи - утре, щом очите отворя,

ще се взра в Живота аз през моето его,

че - закръгля се моята лична история

къмто век, а аз – още мечтая за него...