Да.

Чувствам, че и аз

имам своята дарба

от способности поетични.

И аз в моя живот,

 най-вероятно, ще напиша

моите стихове уникални

и, може би,

 дълбоко, трогателно лирични.

Сигурно банални,

 понякога бездарни…

Но мои.

И лични.

И бъдете сигурни –

доста често дръзки,

 нахални

или - ужасно неприлични.

Стихове, които идват

от дълбините на

моята душа.

Песни за доброто,

песни за любовта,

 и за мечтите,

 за борбата,

 за жертвите,

 за надеждите и

за страстта,

за лъжите и,

за подлостта

и за болката в гърдите,

раздираща нощта и

държаща будни очите...

...

Всъщност, защо ли да

ги пиша, като не знам

дали въобще искам

хората да ги четат?

И поетите като художниците

все ги чакат да вземат

и да умрат,

пък тогава да започнат

да ги възхваляват.

Да им правят анализи

и даже в училищата

да ги изучават.

Но тя, дарбата творческа,

уви,

е нещо такова,

бих казал,

изключително, магично и

много действено.

И към тебе тя

има своя си собствен подход...

Иска да се изяви,

да се свърже...

да попие ... и после...

да роди плод...

Езотерична е....

Тя на мира няма да те остави.

Ще те човърка,

ще те мъчи

докато не я пуснеш.

Докато не излезе наяве.

И после ще отлети,

ще си замине и

ще те изостави...

и ще заживее

свой си собствен живот...

...

Да. Знам, разбира се,

че има и много

други поети –

и те също ще напишат

техните гениални куплети.

Даже сигурно ги редят

в същия този момент.

Аз пък

ще ви занимавам

ако останете тук до края –

със мен.

И по-скоро с моите

мисли различни

за живота

за кредото,

и други такива лични –

за чувствеността,

за доброто и

злото и за

действителносттта.

Такава,

разбира се,

каквато аз я познавам,

отхвърлям...

или пък признавам...

Сега, в този момент,

когато тези

умности сея,

ако ме питате:

„Какво е животът“

Аз ще ви кажа:

„Да, имам идея!“

И не защото

ще ви я кажа. Не!

Не съм толкоз

наивен,

аз просто човек

съм интерактивен

и

бих споделил

само моето осъзнаване...

А то

простичко много е:

Моят живот е

моето преминаване!

Аз стигнах дотука!

Аз продължавам

нататък!

Аз обичам живота -

тъй сладко

угрижен и

тъй отчайващо

кратък!

Като лист,

бях носен,

гален бях,

като цвете,

изгарян  - до пепел бях

и брулен до смърт

от ветровете.

Нощи с плач съм

изпращал,

утрини съм срещал

с молитва

и пак

благодарен изпращам

почитта си към

всичко велико!

На слънцето за топлия лъч,

на вятъра - за хладината,

на реката за мислите,

за мъдростта - на луната...

И това, до което

съм стигнал,

моята вяра,

дарбата ми,

моята есенция,

тук ще ги

прочетете,

в някоя и друга сентенция,

в някой грешен куплет,

или пък - между редовете...

И ако за вас важно е

да разберете,

или пък

сте любопитни

само ...

туй ще ви кажа:

четете, четете, четете ...

Поезията моя,

писах я

със собствения си живот –

Бил съм ту дявол,

ту бог...

Дишал съм,

мечтал съм,

живял съм,

бил съм ту беден,

ту богат...

Но знам:

и аз нещичко дал съм

на таз прекрасна,

мила земя и

на този грешен,

грешен свят...

 

Душата ми пред твоята стои,

засрамена, разкаяна и гола.

Душата ми - пред твоите стени.

Душа-олтар! Душа на колене.

Сърцето стене, мъчи се и моли.

За прошка плаче моето сърце!

 

Ела, излез от своето мълчание.

Крещи и късай.

Тръгвай, после се завръщай,

бушувай, удряй, после поплачи,

най-сетне прегърни ме във ридание.

 

Душата ми е в твоите нозе.

Като агнец принесена във дар,

като утроба с тупкащо сърце,

очакващо превъплъщение.

И на гръдта ти пак глава положил,

със обичта ми твоята да върна

ще се надявам. И ще мълча, ще чакам,

ще се моля.

Eла, и парещата болка отмахни

и целуни изстинали ръце, и нека

обичта ти моя грях прегърне.

 

Ти беше пеперуда

дошла от тъмнината

със мен да си играеш,

със мене – светлината.

 

В началото се радвах,

че гониш самотата,

но после ми омръзна и –

опарих ти крилцата...

 

Наперена, игрива

със ярки дръзки краски

ти бързо си погина

от моите груби ласки.

 

Чувствам те как стенеш

и душевно, и телесно

но нима си мислиш мила,

че на мене ми е лесно!?

 

Отидох да бера роса

със нея роза да накича,

че щом видях я и разбрах –

на нея много й прилича.

 

Веднага погледа ми спря

таз пъпка нежна и свенлива,

че сред останалите тя

една бе толкова красива.

 

Но щом се върнах и разбрах,

че розата е разцъфтяла

и с чудния си аромат

на друг ума бе завъртяла...

 

Животът ни пътуване самотно е –

случаен лъч, проблеснал над нощта

и, може би, и затова така страхотно е,

когато пътьом срещнем любовта.

 

Аз ще те чакам в моя път любима

да дойдеш и да ми дадеш ръка,

и вплели пръсти двамата да тръгнем

в пътека обща, в лунна синева.

 

И без излишни думи да говорим

ще черпим мълчаливо мъдростта

притихнали под звездните простори,

заслушани във нашите сърца.

 

И твоите устни нежно ще докосвам

със моите сред звездна тишина,

и твоят дъх по мене си ще сещам

в разпуснатата ти над мен коса...

 

И ако някой ден по пътя ни съвместен

достигнем своя кръстопът в степта

надявам се достойно да посрещнем

повелите на своята съдба.

 

Сама да тръгнеш, ако си решила,

не се страхувай мила от това.

Ще имаш твоя собствена пътека.

Приятел общ ще ми е любовта.

 

Ще сгрява тялото ми в нощи хладни –

лъч топъл в пуста, сива тишина,

а споменът за теб ще ме прегръща...

Тих спомен, мъдър. И роден в тъга.

 

Как смеехме се в щастие облени,

как милвах нежно твоята коса,

и твоите очи как гледат в мене,

и в тях е скрито всичко на света.

 

И ден ще дойде – мен не ще ме има,

но ще остане знам една звезда,

която топли и огрява две пътеки,

и вкрая ги превръща във една...

 

И гробът ми тогава ще намериш

и ще приседнеш в щедра самота,

и две сълзи ще паднат мълчаливо

една за нас, една – за любовта.

 

Нощ, луна, звезди и плаж,
               очи в очите взрени,
трепет, ласка, луда страст -
               сърца в любов огрени...

Порив, болка, луд копнеж,
               тела в екстаз взривени,
умора, нежност, шепот тих -
               души в блаженство слени...

Цветя, целувки, после брак -
               очи във бъдещето взрени,
мечти, деца и после пак...
               сърца във щастие облени...

Измяна, прошка, нежен акт,
               тела, един за друг родени.

Умора, старост, смърт и прах -
               души, останали неразделени...

 

Искам да пия на небето аромата!

Искам да видя на слънцето ириса!

Искам да чувам как никне тревата!

Искам да вдишвам на водата мириса!

 

Искам!

Но знам, че цената висока е.

Не един устремен е загинал в мечтата си...

 

Да!

Но не мога да бъда предишния!

Ще разкъсам отвътре душата си.

 

Нощ

Когато,

зъбато

съдбата ухили се

и свие в закана

пестници ...

и ти

приготви се

да бръкнеш чепато

във нейните

грозни зеници!

 (1993)

 

Ден

Когато,

погали те

Слънцето свято

и грейне във

твоите къдрици ...

Бъди благодарен,

танцувай

със вятъра

и пей

със свободните птици...

(2014)

 

Диан Димов

23.04.2014 г.

11.02 h

 

Седя край хладната камина

и гледам как вали снега,

как чезне бялата партина

отвела теб и любовта...

 

Над стола ми виси картина –

тих кадър от прекрасен сън –

как тичаме посред реката

и смях огрява летен звън...

 

И слънцето с лъчи облива

разпуснатата ти коса,

която вятърът свенливо

погалил е едва-едва ...

 

Лъчи разпръскват се игриво

по твойте нежни рамена с

разчорлени по тях къдрици,

и тук-там капчици роса...

 

И твоят смях навред отеква

в простори ведри небеса...

Реката тихичко извива,

ревниво галейки брега...

 

А пък брегът замислен сиво

мърмори си едва-едва,

не вдигнал поглед за да види

неземната ти красота...

 

Седя край хладната камина

загледан тъжно във снега

и мразя бялата партина,

отвела теб и любовта...

 

Ще мине време, ще забравя,

а може би пък ще простя,

за болката, за самотата,

за думите, за подлостта...

 

Ще мине вечер, после утро,

ще дойде с него пролетта

и цвете ново ще разцъфне

туку - пред входната врата...

 

Аз вярвам - любовта е вечна

и там, от моята стена

картина ведра безконечно

ще пръска мир и топлина...

 

Аз вярвам – любовта е свята

и там, до входната врата

напролет вечно ще те чака

кокиче с капка от сълза...

 

По дяволите! Искам те! Това е!

Без сълзѝ,

без условия,

без „но”...

И без със страх назад да се обръщам,

и сякаш заем да те връщам доживот...

Не съм очаквал да те срещна,

да, така е,

не съм очаквал, но такъв е Бог,

понякога съдбите в ред незнаен,

оплита ни и праща ни

любов...

Не съм очаквал да те срещна,

но признавам –

и ти ме изненада, щом в нощта

във малката ми стая,

в късна доба,

дойде

през незаключената ми врата...

Не съм очаквал

въобще, че ще те имам,

дори за малко – ей така, за миг,

да те прегърна,

да ме стоплиш,

да се слеем,

и да изчезнем, да заглъхнем като вик...

Но знай, не съм съгласен –

ни най-малко,

оттук натам и докато съм жив

да те деля, да страдам,

да те чакам,

и да живея във живот фалшив...

Живот замалко, под звездите,

под капчука,

откраднат, взет назаем, помечтан,

живот на поглед скрит и

допир таен,

случаен уж, изпуснат, но желан...

По дяволите!

Искам те и толкоз!

Без повече затворени врати,

без моите и твоите причини,

и без назаем в утрешните дни...

По дяволите!

Луд съм, полудавам,

и вече аз не мога да се спра...

И сякаш змей събуден

под звездите,

във полет див под кървава луна,

ще дойда и във шепи ще те взема

и в царство ново ще те отведа...

 

Отиде си един добър човек...

Живя достойно, тихо си замина

и със живота си остави ни завет –

да бъдем по-добри, по-щедри и единни...

 

Живял бе дълго старият човек,

видял бе всичко в многото години,

и кротка мъдрост в бръчките безчет,

прегръщаше отвред очите сини...

 

Във село пусто, от града далеч,

къщурка малка, схлупена и сива,

живот достоен, скромен, тих и чест,

в прегръдка нежна беше приютила.

 

И сякаш още под черницата отпред

след нас за сбогом той ръка протяга,

със леко килнат настрани каскет,

с брада набола и усмивка блага...

 

Почивай дядо в хладната земя,

приключи вече, свърши се, отмина,

оттук нататък идва пролетта, със

смях и радост в ангелска градина.

 

Почивай дядо в щедри небеса!

От днес натам завинаги, вовеки

ще грейне над света една звезда и

с доброта и обич за човеците ще свети...

 

Когато съм във лошо настроение,

когато съм на нервите на края,

когато търся мрак и самотение,

и другите не мога да изтрая...

 

Когато съм самотен и в забвение,

когато крия болка и се мразя,

душата ми се бори за спасение,

и мъча се от тъмно да изляза...

 

Когато да съм жив е унижение,

когато всичко сякаш е зараза,

приятел или враг е без значение,

обхванати са сякаш от проказа...

 

Тогава ти си моето помирение,

със този свят прояден и отчаян,

и моят мост към ангелско търпение

да понеса да бъда тук и да мечтая...

 

И моите мечти в скалите твърди

да се разбиват, да потъват и изчезват,

и като кораби от урагани хвърляни

да търсят дом и милост, и надежда...

 

Тогава ти си моето спасение,

тогава ти си моят фар във мрака,

даряващ на отчаяния опрощение,

утеха, мир и обичта изчакани...

 

Очите ти, усмивката ти, профила,

уханието и кроткото мълчание,

ръцете сгънати на скута във очакване,

и топлата прегръдка във ридание...

 

Това си ти. И моля те – обичай ме,

и ако пак във дебри тъмни се изгубя

не ме оставяй, вярвай в мен, очаквай ме...

Аз моите демони във битка ще прокудя...

 

До тебе бях, когато бе щастлива.

До тебе бях, когато бе сама,

кога сълзи очите ти обливаха,

когато страшно дълга бе нощта...

 

До тебе бях, когато беше силна,

когато бе желязната жена,

когато крачеше уверена и дива

и всичко бе за теб една игра...

 

До тебе бях когато всичко свърши,

когато сякаш полудя света,

когато бъдещето сякаш се прекърши

и плаках с теб, държах те за ръка...

 

До тебе бях във всичките моменти,

добри и лоши, в радост и в тъга,

не бях най-щедър на лъжи и комплименти,

но бях най-искрен, въпреки света.

 

До тебе бях – „свидетел на живота ти”,

„другар”, „опора”, „сродната душа”,

превързвах рани, вдигахме наздравици,

и сякаш ангел бдях над теб в нощта...

 

До тебе бях, дори когато тръгвах,

на дълъг път, далече от дома,

и пак със теб замръквах и осъмвах

и в мислите прегръщах те в нощта...

 

До тебе бях, когато се завръщах,

когато вечер в хладната тъма

на прага до припадък те прегъщах

и после с теб се сливахме в дъжда...

 

До тебе бях. Знам - нашите животи

са свързани за вечни времена и

като тънки, лъкатушещи пътеки

хем разделени са, хем в края са една...

 

Подстригах се и си изрязах ноктите,

ръцете първо, после – на краката,

пералня пуснах, между другото - за дрехите,

машинка взех - подстригах си брадата.

 

Измих си зъбите, очите и лицето ми,

кафе сварих си, черно, с малко захар,

изгладих дрехите, прегледах портмонето и

обувките излъсках пак до блясък.

 

Чадър, палто, извадих от долапите

и панталони с ръб, модерени, тясна кройка,

сако „райе” приготвих до чорапите и

стилна риза, ръчна, единчна бройка.

 

Целунах милата, заспала под одеялото

и на минаване сверих набързо резултата –

подсмихнах се на господина в огледалото

и бързо-бързичко прекрачих през вратата...

 

Излязъл вън се хвърлих пак във вихъра –

коли и сделки, пури, снимки, блясък,

възход, печалби, конкуренти, придобивания

и после пропадения със гръм и трясък...

 

Мечти и бизнес, после пак във къщи,

отнесен, уморен, но удар нов планирам,

а тя е пак самотна, пак ще ми се мръщи,

но аз във своя свят различен навигирам...

 

Подстригах се и си излъсках пак обувките,

отново си сварих кафе със малко захар,

и някъде във суматохата по сделките,

жена ми и децата ...    отлетяха...

 

И ето пак поглеждам в огледалото, но

там ме гледа вече мъж съвсем различен,

отдавна няма никой под одеялото,

а аз съм стар, съсипан, и излишен...

 

Чадър, палто, извадих от долапите

и панталони стари с ръб, ужасна кройка,

сако „райе”, протрито на ръкавите и

пожълтяла риза, мръсна, единчна бройка...

 

Сега с бастуна двама се разхождаме...

Сега в живота той ми е опора. Мълчим,

допълваме се, странно си подхождаме

и размишляваме по нашата история....

 

И сам седя, на пейката пред залеза,

Загледан

в птиците прелитащи по двойки,

и мисля

за годините, за нея, и за смисъла...

Какво

спечелих и какво пропуснах, Господи...?

 

Искам да вляза във тебе.

Дълбоко. Във същността ти.

Искам да те обсебя.

Да бъда деня и нощта ти.

 

Искам да вляза в ума ти

и мислите ти да владея,

като мания да те обгърна,

с тревогите ти да се слея...

 

Искам да вляза във тебе,

дотам, че да дишам дъха ти.

Като въздух да съм ти ценен

и като тяло да пазя ума ти...

 

Искам да влезеш във мене,

оттатък, отвъд същността ми,

със себе си да ме пропиеш; като

съблазън да търсиш мощта ми...

 

Да влезеш и да не си тръгваш,

със себе си да ме даряваш,

да ме привличаш, да ме объркваш

и после да ми се подчиняваш...

 

И като търсещо почвата семе

искам във мен да проникнеш,

като молитва пред Бог, на колене,

стрък надежда в мен да изникнеш...

 

Искам със себе си да ме стоплиш,

като олтар да ме прегърнеш,

като грях душата ми да разчоплиш

и опростен на света да ме върнеш...

 

Животът ни налегна като болест,

като тревожна есен, хладна и мъглива,

обгърна ни като студена горест,

безжизнена, безбрежна, пусто-сива...

 

И в бръчките дълбаещи лицата ни

компромисите ден след ден се впиват –

с приятелите и жените, със децата ни,

със съвестта и опитите да я пазим жива...

 

Животът ни изстиска като цитруси,

и само киселото си седи в лицата ни,

Изчезнаха от погледа очите ни,

изсъхнаха в очакване телата ни...

 

Животът стана като сянка в тъмното,

порой мъглив, размиващ всички граници,

уплашен звяр, захапал ни за гърлото,

по нас увиснал като сноп пиявици...

 

Изчакан той изглежда с днешна дата –

като перон без гара, като сухо цвете

със жили стъпкани, очакващи водата

и изкривени от проклинане на боговете...

 

Оня ден във дрямка сладка

някак тъкмо по средата,

бях прекъснат най-внезапно

от въпрос припрян и кратък...

 

Щом очите си отворих,

там пред моя стол люлеещ,

внучето ми шестгодишно

настоя с въпроса тлеещ:

 

„- Дядо моля те, кажи ми –

важно е за мен да зная –

искам тази дума „време“,

смисълът й да узная...“

 

Ха сега, си викам - дядо,

да те видя колко струваш –

как на туй детенце младо

думата ще разтълкуваш...

 

Поизчаках малко време,

мозъкът ми да сработи,

да се върне пак при мене –

и житейските въпроси...

 

След поставянето трето

на въпроса, схванах ясно –

хванах за ръце детето

и поех в пътека тясна ...

 

„- Времето е дядо нещо,

дето има го за всички –

и за малки, и големи,

за растения, за птички ...“

 

Тука фалша си усетих –

май поех в пътеки други...

Господи, ела на помощ

тоз въпрос ще ме погуби...

 

„... то ни дава нам отсрочка –

продължих нататък бавно –

да осмислим всяка точка,

да простим, да позабравим...

 

То ни дава и възможност

да се връщаме обратно,

и зад всяка мега-сложност

дар да видим от съдбата.

 

Времето е наш учител,

то е в жилите, в кръвта ни,

то е най-велик лечител

за плътта и паметта ни ...

 

Времето обаче – дядо –

е за всеки най-различно –

някой го живее с благост,

друг - пилее го безлично ...

 

Трети ползва го практично,

а четвърти – му се мръщи...

И дори с цена различна

е в живот един и същи ...

 

Ето, примерно, поточето –

ей сега - от сняг родено...

То е пример доста точен –

нека повървим със него...

 

Щом роди се в планините

то във вихъра ще скочи,

ще се стрелне по скалите,

ще лети, бучи, клокочи ...

 

Ако питаш туй поточе

що е времето, къде е...? –

отговор не чакай, впрочем, -

то не мисли, то живее ....

 

То сега лети по пътя,

иска да расте и крепне

и недей го занимава с

теми твърде мимолетни...

 

Времето ни дава опит,

но не чакай ум от него,

просто - кротък събеседник –

то те чака, ти пък - него.

 

И когато в равнината

нашият поток пристигне

там промяна го очаква –

устремът му ще утихне.

 

И на вихъра на мястото

ще се влее стадий кротък,

сложен, същностен отрязък

в който всичко е Животът...

 

А пък още по-нататък

то ще е река голяма и

спокойно ще извива

през нивя и през поляни ...

 

Ха сега, попитай нея:

„- Ей река, какво е време?“

и изчакай ти да чуеш

отговорът благ от нея...

 

„- Тоз въпрос е толкоз древен –

ще рече през глъч от птички –

ако имаш време синко –

значи, всъщност, имаш всичко!

 

Ето аз сега се бавя. Искам

мъничка отсрочка,

че пред мен е океанът –

кръговратната ми точка...

 

Имах толкова проекти,

за живота твърде кратък

минах през пожари, рани

любих, мразих, пях и плаках...“

 

И реката ще замлъкне, ще

задреме в дрямка гладка,

и ще чака свойто време

във безвремието сладко...

 

„- Дядо, аз не те разбирам?!...-

тук през плач детето каза,

искам кратичко да зная

туй което ми разказваш ...“

 

Аз съм също тъй объркан

както малкото човече и

се чувствам стар, изтъркан

искам да приключим вече...

 

„ - Времето е синко дарът,

даден свише от съдбата

всеки идва си със него,

щом роди се на Земята.

 

Времето е хем подарък,

хем пък заем, скъп и кратък –

изтече ли то за тебе –

хоп и - връщаш! Без остатък!“

 

Знам, че пак не стана ясно,

но за мен е трудно също –

хем живял съм сума време –

А какво е, знам ли всъщност...?!

 

„ - Времето, най-сетне сине

тайна е комай голяма –

ето тук сме ний двамина –

дето що е, май, не знаем ...?!“

 

Тук се спрях и пообъркан

се отпуснах във креслото

взех лулата с жест изтъркан

и потънах във „какво“-то ...

 

Господи, как е възможно

да си минал през живота,

през надежди и тревоги

и през хиляди „какво“–та ...

 

и въпрос тъй прост и малък

будещ даже и насмешка

да те спъне като камък –

ръбест, мил, общочовешки...?

 

И от унеса се стреснах –

осъзнал, че тук сме двама –

и тече през нас Потокът

необятен, непрестанен...

 

Осъзнал, че мойта полза

всъщност май не е голяма,

тук прегърнах аз детето

ей така – с ръка през рамо...

 

„ – Всъщност аз не съм потребен!

На въпросът в тебе зреещ,

отговорът - пак е в тебе -

Литвай! Ще го изживееш ...“

 

Имам си прекрасна каравана –

стаичка мънѝчка - с колелета...

С нея знам, по който път да хвана,

имам дом и покрив под небето.

 

С нея имам всичките полянки,

с макове, пчели и билки диви,

вечери сред облаци светулки

и безброй щурци песнолюбиви...

 

С нея имам плажовете диви,

кротостта на лунните пътеки,

вплетените пръсти мълчаливо,

край вълни замислени и леки.

 

С нея имам златни листопади

носталгично-щедри в тиха есен,

хладни нощи край магични клади,

шумен глъч, китара с тиха песен...

 

Моя малка, пъстра каравана – с

теб съм жив, свободен; с тебе мога

без да знам щом седна зад волана

докъде ще стигна в късна доба!

 

Изгревът къде ще ме пробуди,

с птиците, заплели волни песни

край потоци впуснати и луди

във живот свободен и чудесен.

 

Моя малка, тясна караванка,

мое нежно, полско, диво цвете,

с тебе знам: по който друм да хвана

имам дом по път към боговете...

 

Сънувах моята

неродена дъщеря,

и спомени несътворени

с нея аз сънувах...

Играхме си, щуряхме – хей така -

във сън от макове

и хризантеми,

и гонехме се, пяхме,

аз й брах цветя...

Сладурче в рокля пъстра

и очи големи...

---

А после учих я

да кара колело,

притичвайки придържах,

после пусках...

Лекичко,

с надеждата дано,

дано, да продължи сама,

без мене...!

След туй през плач

промивахме,

охлузените колена,

превързвахме, целувахме,

и пак, и пак,

и пак, се втурвахме

напред въодушевени...

...

Ревнувах моята

красива дъщеря

от палавите, лошите

момчета

и пазих я  - от болка, от лъжа,

честта опазвах

на невинно,

нежно цвете...

И молих Бога,

умолявах

всички небеса,

да я закрилят

и да я подкрепят...

---

И до олтар я водих после,

под ръка,
в прекрасна бяла рокля

и воали...

И бях най-гордия,

и

най-щастливия баща,

а тя –

най-прелестната –

приказна принцеса....

---

Сънувах моята

неродена дъщеря –

и вече стар бях аз,

и нѐмощен

безсилен,

а тя бе зряла, хубава жена

и до леглото ми стоеше

обичливо.

Сбогувах се наум –

с една сълза,

отронена издайно,

мълчаливо,

И тя разбра и моята ръка

пристисна

леко, нежно,

но красноречиво....

...

За този сън, тъй кратка бе нощта...

От този сън

не исках

да се връщам..!

Притихнал плаках,

молих Бог,

на колена!

Аз ще те чакам!

Аз ще те чакам, мила моя дъще....

07.01.2017

 

И аз, някой ден, ще си тръгна оттука –

Животът - визирам във частност –

Велик, изкушаващ, жесток до полуда

и омайващ със свойта прекрасност...

 

От старост, болест, илѝ пък от скука,

илѝ пък – от нелепа случайност, но

някой ден и аз ще си тръгна оттука

и от точка ще мина в безкрайност...

 

Телефонът, портфейлът, и очилата

ще застинат безмълвно на скрина,

ще почакат в праха, почти безучастно,

и най-сетне, и те – ще отминат...

 

Споменът навярно ще мѐ поизчака,

поприседнал върху хиляди грешки,

носталгичен, ревлив, самозалъгващ,

и брутално, примитивно човешки...

 

После ще рипне, ще поскита объркан

на битието мочурливо в мъглите,

ще се полута насам, после нататък

и най-сетне, и той – ще отлитне...

 

Щом всичко туй някой ден се получи,

близки мои. Приятели. Мои най-мили.

Не изпадайте в жал и тъга носталгична,

не бъдете вий тъжни, ревливи...

 

Оттеглете се с чаша питие отлежало,

запалете си пура с безброй аромати,

изтегнете се в стола под вехто одеало

на верандата тиха навън в хладината.

 

Помълчете със залеза гаснещ небето,

бавна глътка отпийте от лютата течност,

поемете дима, - сетнем вий го пуснете,

освободен да лети от тегло и човечност.

 

После бавно от стола си вие станете,

избършете от бузите старите спомени

и във своя забързан живот се върнете.

Аз ще бъда отминал и сълзите - отронени.

 

Свободата, казват, била много важна,

като семе, като въздух, като почва.

Билẚ тя важна като повей влажен,

импулса даващ на живота да отпочне...

 

Свободата, казват, била тъй безценна,

че да умреш за нея заслужавала.

И всяка смърт била благословена,

щом букаѝ строшени надживявала.

 

Питам се тогава - времената днешни,

в които всички святи идеали ни

изглеждат стари, неуместни, грешни ...

Какво за тях в замяна бихме дали?

 

За свободата, за мечтите и за огъня

разгарящ смелите ни творчески пробуди

и правещ ни в очите на нормалните

тъй странни, неразбрани, смешни, луди...

 

Дали живота ний умело ще изграждаме,

оставяйки след нас най-ярка, свята диря

или с огради светогледа ще ограждаме

и очила ще търсим себе си да видим...

 

Дали смъртта си ний ще надживяваме

без мрак, без колебание и куп въпроси,

или със страх до сутринта ще доживяваме,

и пак блоговоление до вечерта ще просим.

 

И пак какво ще завещаем на децата ни?

Своботата, равенството, братството –

или в замяна на тъй-делнични облаги

ще изтъргуваме душата за богаството.

 

Докарах я приятели до петдесет,

въобще и не питайте как стана тая –

утро-след-утро събуждай се в пет,

филия със сиренце, захар във чая...

 

Месец-след-месеца банката - чака,

като бандити отпред пред магазина -

посъбереш няколко трудни стотака

и - със душата ведно ти ги отвзимат...

 

На децата купувай по-нови играчки -

къде по-големи, къде по-отбрани,

внуци дондуркай – за да не плачкат,

жената почитай –  за да те нахрани...

 

Приятелите и тях - гръм да ги стърси -

ядене, пиене – и прииждат веднага,

работа има ли, недей да ги търсиш -

от утре ще могат, ама сега не става...

 

На работа шефът все гледа сърдито,

как ни веднъж, пък не се и усмихна -

„Давай, побързай, работи упорито... “,

Като дойде заплата – чезне, притихва...

 

Ден-подир-ден и подред - петдесет,
почти не усетих аз как стана тая, -

сутринта се събудих, разбира се в пет,

но вече не слагам по захарче в чая...

 

Кръвното пазя, внимателно стъпям,

коляното, кръста ме понаболяват,

органи няколко загубих попътьом,

но надеждата - не! Тя все още остава...

 

Надеждата – тази прекрасна опора,

тази спътница цветна, тази химера,

този нежен копнеж, че като хората

и аз някой ден моя мир ще намеря...

 

Някоя сутрин ще се пробудя не в пет,

а във десет, - най-спокоен в кревата,

ще разтворя прозореца, а долу - кафе

с кроасан на верандата ще ме очакват...

 

По халат ще изляза в свежата утрин,

на стола съседен ще вдигна краката,

вестникът днешен ще си разгърна,

ще си пийвам, чета, ще си похапвам...

 

И такива подобни мизансцени безчет

да редя тука мога, и да ви разказвам,

но за добро или зло - съм на петдесет

и по-кратко, редно е, да се изказвам...

 

С две думи - утре, щом очите отворя,

ще се взра в Живота аз през моето его,

че - закръгля се моята лична история

къмто век, а аз – още мечтая за него...