Душата ми пред твоята стои,

засрамена, разкаяна и гола.

Душата ми - пред твоите стени.

Душа-олтар! Душа на колене.

Сърцето стене, мъчи се и моли.

За прошка плаче моето сърце!

 

Ела, излез от своето мълчание.

Крещи и късай.

Тръгвай, после се завръщай,

бушувай, удряй, после поплачи,

най-сетне прегърни ме във ридание.

 

Душата ми е в твоите нозе.

Като агнец принесена във дар,

като утроба с тупкащо сърце,

очакващо превъплъщение.

И на гръдта ти пак глава положил,

със обичта ми твоята да върна

ще се надявам. И ще мълча, ще чакам,

ще се моля.

Eла, и парещата болка отмахни

и целуни изстинали ръце, и нека

обичта ти моя грях прегърне.

 

Искам да пия на небето аромата!

Искам да видя на слънцето ириса!

Искам да чувам как никне тревата!

Искам да вдишвам на водата мириса!

 

Искам!

Но знам, че цената висока е.

Не един устремен е загинал в мечтата си...

 

Да!

Но не мога да бъда предишния!

Ще разкъсам отвътре душата си.

 

Нощ

Когато,

зъбато

съдбата ухили се

и свие в закана

пестници ...

и ти

приготви се

да бръкнеш чепато

във нейните

грозни зеници!

 (1993)

 

Ден

Когато,

погали те

Слънцето свято

и грейне във

твоите къдрици ...

Бъди благодарен,

танцувай

със вятъра

и пей

със свободните птици...

(2014)

 

Диан Димов

23.04.2014 г.

11.02 h

 

Седя край хладната камина

и гледам как вали снега,

как чезне бялата партина

отвела теб и любовта...

 

Над стола ми виси картина –

тих кадър от прекрасен сън –

как тичаме посред реката

и смях огрява летен звън...

 

И слънцето с лъчи облива

разпуснатата ти коса,

която вятърът свенливо

погалил е едва-едва ...

 

Лъчи разпръскват се игриво

по твойте нежни рамена с

разчорлени по тях къдрици,

и тук-там капчици роса...

 

И твоят смях навред отеква

в простори ведри небеса...

Реката тихичко извива,

ревниво галейки брега...

 

А пък брегът замислен сиво

мърмори си едва-едва,

не вдигнал поглед за да види

неземната ти красота...

 

Седя край хладната камина

загледан тъжно във снега

и мразя бялата партина,

отвела теб и любовта...

 

Ще мине време, ще забравя,

а може би пък ще простя,

за болката, за самотата,

за думите, за подлостта...

 

Ще мине вечер, после утро,

ще дойде с него пролетта

и цвете ново ще разцъфне

туку - пред входната врата...

 

Аз вярвам - любовта е вечна

и там, от моята стена

картина ведра безконечно

ще пръска мир и топлина...

 

Аз вярвам – любовта е свята

и там, до входната врата

напролет вечно ще те чака

кокиче с капка от сълза...

 

По дяволите! Искам те! Това е!

Без сълзѝ,

без условия,

без „но”...

И без със страх назад да се обръщам,

и сякаш заем да те връщам доживот...

Не съм очаквал да те срещна,

да, така е,

не съм очаквал, но такъв е Бог,

понякога съдбите в ред незнаен,

оплита ни и праща ни

любов...

Не съм очаквал да те срещна,

но признавам –

и ти ме изненада, щом в нощта

във малката ми стая,

в късна доба,

дойде

през незаключената ми врата...

Не съм очаквал

въобще, че ще те имам,

дори за малко – ей така, за миг,

да те прегърна,

да ме стоплиш,

да се слеем,

и да изчезнем, да заглъхнем като вик...

Но знай, не съм съгласен –

ни най-малко,

оттук натам и докато съм жив

да те деля, да страдам,

да те чакам,

и да живея във живот фалшив...

Живот замалко, под звездите,

под капчука,

откраднат, взет назаем, помечтан,

живот на поглед скрит и

допир таен,

случаен уж, изпуснат, но желан...

По дяволите!

Искам те и толкоз!

Без повече затворени врати,

без моите и твоите причини,

и без назаем в утрешните дни...

По дяволите!

Луд съм, полудавам,

и вече аз не мога да се спра...

И сякаш змей събуден

под звездите,

във полет див под кървава луна,

ще дойда и във шепи ще те взема

и в царство ново ще те отведа...

 

Отиде си един добър човек...

Живя достойно, тихо си замина

и със живота си остави ни завет –

да бъдем по-добри, по-щедри и единни...

 

Живял бе дълго старият човек,

видял бе всичко в многото години,

и кротка мъдрост в бръчките безчет,

прегръщаше отвред очите сини...

 

Във село пусто, от града далеч,

къщурка малка, схлупена и сива,

живот достоен, скромен, тих и чест,

в прегръдка нежна беше приютила.

 

И сякаш още под черницата отпред

след нас за сбогом той ръка протяга,

със леко килнат настрани каскет,

с брада набола и усмивка блага...

 

Почивай дядо в хладната земя,

приключи вече, свърши се, отмина,

оттук нататък идва пролетта, със

смях и радост в ангелска градина.

 

Почивай дядо в щедри небеса!

От днес натам завинаги, вовеки

ще грейне над света една звезда и

с доброта и обич за човеците ще свети...

 

Когато съм във лошо настроение,

когато съм на нервите на края,

когато търся мрак и самотение,

и другите не мога да изтрая...

 

Когато съм самотен и в забвение,

когато крия болка и се мразя,

душата ми се бори за спасение,

и мъча се от тъмно да изляза...

 

Когато да съм жив е унижение,

когато всичко сякаш е зараза,

приятел или враг е без значение,

обхванати са сякаш от проказа...

 

Тогава ти си моето помирение,

със този свят прояден и отчаян,

и моят мост към ангелско търпение

да понеса да бъда тук и да мечтая...

 

И моите мечти в скалите твърди

да се разбиват, да потъват и изчезват,

и като кораби от урагани хвърляни

да търсят дом и милост, и надежда...

 

Тогава ти си моето спасение,

тогава ти си моят фар във мрака,

даряващ на отчаяния опрощение,

утеха, мир и обичта изчакани...

 

Очите ти, усмивката ти, профила,

уханието и кроткото мълчание,

ръцете сгънати на скута във очакване,

и топлата прегръдка във ридание...

 

Това си ти. И моля те – обичай ме,

и ако пак във дебри тъмни се изгубя

не ме оставяй, вярвай в мен, очаквай ме...

Аз моите демони във битка ще прокудя...

 

До тебе бях, когато бе щастлива.

До тебе бях, когато бе сама,

кога сълзи очите ти обливаха,

когато страшно дълга бе нощта...

 

До тебе бях, когато беше силна,

когато бе желязната жена,

когато крачеше уверена и дива

и всичко бе за теб една игра...

 

До тебе бях когато всичко свърши,

когато сякаш полудя света,

когато бъдещето сякаш се прекърши

и плаках с теб, държах те за ръка...

 

До тебе бях във всичките моменти,

добри и лоши, в радост и в тъга,

не бях най-щедър на лъжи и комплименти,

но бях най-искрен, въпреки света.

 

До тебе бях – „свидетел на живота ти”,

„другар”, „опора”, „сродната душа”,

превързвах рани, вдигахме наздравици,

и сякаш ангел бдях над теб в нощта...

 

До тебе бях, дори когато тръгвах,

на дълъг път, далече от дома,

и пак със теб замръквах и осъмвах

и в мислите прегръщах те в нощта...

 

До тебе бях, когато се завръщах,

когато вечер в хладната тъма

на прага до припадък те прегъщах

и после с теб се сливахме в дъжда...

 

До тебе бях. Знам - нашите животи

са свързани за вечни времена и

като тънки, лъкатушещи пътеки

хем разделени са, хем в края са една...

 

Подстригах се и си изрязах ноктите,

ръцете първо, после – на краката,

пералня пуснах, между другото - за дрехите,

машинка взех - подстригах си брадата.

 

Измих си зъбите, очите и лицето ми,

кафе сварих си, черно, с малко захар,

изгладих дрехите, прегледах портмонето и

обувките излъсках пак до блясък.

 

Чадър, палто, извадих от долапите

и панталони с ръб, модерени, тясна кройка,

сако „райе” приготвих до чорапите и

стилна риза, ръчна, единчна бройка.

 

Целунах милата, заспала под одеялото

и на минаване сверих набързо резултата –

подсмихнах се на господина в огледалото

и бързо-бързичко прекрачих през вратата...

 

Излязъл вън се хвърлих пак във вихъра –

коли и сделки, пури, снимки, блясък,

възход, печалби, конкуренти, придобивания

и после пропадения със гръм и трясък...

 

Мечти и бизнес, после пак във къщи,

отнесен, уморен, но удар нов планирам,

а тя е пак самотна, пак ще ми се мръщи,

но аз във своя свят различен навигирам...

 

Подстригах се и си излъсках пак обувките,

отново си сварих кафе със малко захар,

и някъде във суматохата по сделките,

жена ми и децата ...    отлетяха...

 

И ето пак поглеждам в огледалото, но

там ме гледа вече мъж съвсем различен,

отдавна няма никой под одеялото,

а аз съм стар, съсипан, и излишен...

 

Чадър, палто, извадих от долапите

и панталони стари с ръб, ужасна кройка,

сако „райе”, протрито на ръкавите и

пожълтяла риза, мръсна, единчна бройка...

 

Сега с бастуна двама се разхождаме...

Сега в живота той ми е опора. Мълчим,

допълваме се, странно си подхождаме

и размишляваме по нашата история....

 

И сам седя, на пейката пред залеза,

Загледан

в птиците прелитащи по двойки,

и мисля

за годините, за нея, и за смисъла...

Какво

спечелих и какво пропуснах, Господи...?

 

Искам да вляза във тебе.

Дълбоко. Във същността ти.

Искам да те обсебя.

Да бъда деня и нощта ти.

 

Искам да вляза в ума ти

и мислите ти да владея,

като мания да те обгърна,

с тревогите ти да се слея...

 

Искам да вляза във тебе,

дотам, че да дишам дъха ти.

Като въздух да съм ти ценен

и като тяло да пазя ума ти...

 

Искам да влезеш във мене,

оттатък, отвъд същността ми,

със себе си да ме пропиеш; като

съблазън да търсиш мощта ми...

 

Да влезеш и да не си тръгваш,

със себе си да ме даряваш,

да ме привличаш, да ме объркваш

и после да ми се подчиняваш...

 

И като търсещо почвата семе

искам във мен да проникнеш,

като молитва пред Бог, на колене,

стрък надежда в мен да изникнеш...

 

Искам със себе си да ме стоплиш,

като олтар да ме прегърнеш,

като грях душата ми да разчоплиш

и опростен на света да ме върнеш...

 

Животът ни налегна като болест,

като тревожна есен, хладна и мъглива,

обгърна ни като студена горест,

безжизнена, безбрежна, пусто-сива...

 

И в бръчките дълбаещи лицата ни

компромисите ден след ден се впиват –

с приятелите и жените, със децата ни,

със съвестта и опитите да я пазим жива...

 

Животът ни изстиска като цитруси,

и само киселото си седи в лицата ни,

Изчезнаха от погледа очите ни,

изсъхнаха в очакване телата ни...

 

Животът стана като сянка в тъмното,

порой мъглив, размиващ всички граници,

уплашен звяр, захапал ни за гърлото,

по нас увиснал като сноп пиявици...

 

Изчакан той изглежда с днешна дата –

като перон без гара, като сухо цвете

със жили стъпкани, очакващи водата

и изкривени от проклинане на боговете...

 

И аз, някой ден, ще си тръгна оттука –

Животът - визирам във частност –

Велик, изкушаващ, жесток до полуда

и омайващ със свойта прекрасност...

 

От старост, болест, илѝ пък от скука,

илѝ пък – от нелепа случайност, но

някой ден и аз ще си тръгна оттука

и от точка ще мина в безкрайност...

 

Телефонът, портфейлът, и очилата

ще застинат безмълвно на скрина,

ще почакат в праха, почти безучастно,

и най-сетне, и те – ще отминат...

 

Споменът навярно ще мѐ поизчака,

поприседнал върху хиляди грешки,

носталгичен, ревлив, самозалъгващ,

и брутално, примитивно човешки...

 

После ще рипне, ще поскита объркан

на битието мочурливо в мъглите,

ще се полута насам, после нататък

и най-сетне, и той – ще отлитне...

 

Щом всичко туй някой ден се получи,

близки мои. Приятели. Мои най-мили.

Не изпадайте в жал и тъга носталгична,

не бъдете вий тъжни, ревливи...

 

Оттеглете се с чаша питие отлежало,

запалете си пура с безброй аромати,

изтегнете се в стола под вехто одеало

на верандата тиха навън в хладината.

 

Помълчете със залеза гаснещ небето,

бавна глътка отпийте от лютата течност,

поемете дима, - сетнем вий го пуснете,

освободен да лети от тегло и човечност.

 

После бавно от стола си вие станете,

избършете от бузите старите спомени

и във своя забързан живот се върнете.

Аз ще бъда отминал и сълзите - отронени.

 

Свободата, казват, била много важна,

като семе, като въздух, като почва.

Билẚ тя важна като повей влажен,

импулса даващ на живота да отпочне...

 

Свободата, казват, била тъй безценна,

че да умреш за нея заслужавала.

И всяка смърт била благословена,

щом букаѝ строшени надживявала.

 

Питам се тогава - времената днешни,

в които всички святи идеали ни

изглеждат стари, неуместни, грешни ...

Какво за тях в замяна бихме дали?

 

За свободата, за мечтите и за огъня

разгарящ смелите ни творчески пробуди

и правещ ни в очите на нормалните

тъй странни, неразбрани, смешни, луди...

 

Дали живота ний умело ще изграждаме,

оставяйки след нас най-ярка, свята диря

или с огради светогледа ще ограждаме

и очила ще търсим себе си да видим...

 

Дали смъртта си ний ще надживяваме

без мрак, без колебание и куп въпроси,

или със страх до сутринта ще доживяваме,

и пак блоговоление до вечерта ще просим.

 

И пак какво ще завещаем на децата ни?

Своботата, равенството, братството –

или в замяна на тъй-делнични облаги

ще изтъргуваме душата за богаството.