Душата ми пред твоята стои,

засрамена, разкаяна и гола.

Душата ми - пред твоите стени.

Душа-олтар! Душа на колене.

Сърцето стене, мъчи се и моли.

За прошка плаче моето сърце!

 

Ела, излез от своето мълчание.

Крещи и късай.

Тръгвай, после се завръщай,

бушувай, удряй, после поплачи,

най-сетне прегърни ме във ридание.

 

Душата ми е в твоите нозе.

Като агнец принесена във дар,

като утроба с тупкащо сърце,

очакващо превъплъщение.

И на гръдта ти пак глава положил,

със обичта ми твоята да върна

ще се надявам. И ще мълча, ще чакам,

ще се моля.

Eла, и парещата болка отмахни

и целуни изстинали ръце, и нека

обичта ти моя грях прегърне.

 

Ти беше пеперуда

дошла от тъмнината

със мен да си играеш,

със мене – светлината.

 

В началото се радвах,

че гониш самотата,

но после ми омръзна и –

опарих ти крилцата...

 

Наперена, игрива

със ярки дръзки краски

ти бързо си погина

от моите груби ласки.

 

Чувствам те как стенеш

и душевно, и телесно

но нима си мислиш мила,

че на мене ми е лесно!?

 

Отидох да бера роса

със нея роза да накича,

че щом видях я и разбрах –

на нея много й прилича.

 

Веднага погледа ми спря

таз пъпка нежна и свенлива,

че сред останалите тя

една бе толкова красива.

 

Но щом се върнах и разбрах,

че розата е разцъфтяла

и с чудния си аромат

на друг ума бе завъртяла...

 

Искам да пия на небето аромата!

Искам да видя на слънцето ириса!

Искам да чувам как никне тревата!

Искам да вдишвам на водата мириса!

 

Искам!

Но знам, че цената висока е.

Не един устремен е загинал в мечтата си...

 

Да!

Но не мога да бъда предишния!

Ще разкъсам отвътре душата си.

 

Нощ

Когато,

зъбато

съдбата ухили се

и свие в закана

пестници ...

и ти

приготви се

да бръкнеш чепато

във нейните

грозни зеници!

 (1993)

 

Ден

Когато,

погали те

Слънцето свято

и грейне във

твоите къдрици ...

Бъди благодарен,

танцувай

със вятъра

и пей

със свободните птици...

(2014)

 

Диан Димов

23.04.2014 г.

11.02 h

 

Седя край хладната камина

и гледам как вали снега,

как чезне бялата партина

отвела теб и любовта...

 

Над стола ми виси картина –

тих кадър от прекрасен сън –

как тичаме посред реката

и смях огрява летен звън...

 

И слънцето с лъчи облива

разпуснатата ти коса,

която вятърът свенливо

погалил е едва-едва ...

 

Лъчи разпръскват се игриво

по твойте нежни рамена с

разчорлени по тях къдрици,

и тук-там капчици роса...

 

И твоят смях навред отеква

в простори ведри небеса...

Реката тихичко извива,

ревниво галейки брега...

 

А пък брегът замислен сиво

мърмори си едва-едва,

не вдигнал поглед за да види

неземната ти красота...

 

Седя край хладната камина

загледан тъжно във снега

и мразя бялата партина,

отвела теб и любовта...

 

Ще мине време, ще забравя,

а може би пък ще простя,

за болката, за самотата,

за думите, за подлостта...

 

Ще мине вечер, после утро,

ще дойде с него пролетта

и цвете ново ще разцъфне

туку - пред входната врата...

 

Аз вярвам - любовта е вечна

и там, от моята стена

картина ведра безконечно

ще пръска мир и топлина...

 

Аз вярвам – любовта е свята

и там, до входната врата

напролет вечно ще те чака

кокиче с капка от сълза...

 

Беше тъмно, беше мрачно

музиката бе висока,

аз те щипнах, ти ме бутна

рекох – да си вземем тока..?!!

 

Дансингът е яка сцена,

но за нас аз друга зная,

виждам те, че си навита –

да се чупим в мойта стая...

 

Минали отвътре прага,

на хотелската ми стая

в страст и много неизбежно

бързам да те опозная...

 

За целувки няма време,

туй подробност е досадна,

дрехите – и те са бреме,

искам вече да те грабна..

 

Искам да не го протакаш,

и в целувка нежна, жадна

палав танц да потанцуваш

после аз ще те нападна...

 

Тази цепка на полата,

искам да я доразпоря, че

усещам, мощ позната

в панталоните говори.

 

Да усетя допир нежен,

кожата ти да целувам,

и езикът ми наежен,

да те търси и лудува...

 

Моя сладка малка свалка

повече не ща да трая,

искам целия с мечтите,

да съм в теб сега до края.

 

И дъхът ми да усетиш,

как погалва те нахално,

след това припламва огън,

и изтръпваш моментално.

 

После бързо и чевръсто,

да изчезнем зад безкрая,

и във тази поза жадна,

пак и пак да те позная...

 

После след като посвършим

пет-шестнайсет пъти двама,

свалката ще поизбършем -...

Джентълмен съм, ти си дама...

 

В бара бързо ще се върнем,

ти при него, аз при нея,

нежно ще си ги прегърнем,

после с тях ще се посмеем...

 

Ще ни топли нещо срамно,

малко, еротично, тайно -

ти стоиш на стола странно,

аз – усмихнат съм издайно...

 

И ако случайно мигом,

се спогледаме погрешка,

в тъмното ще се усмихнем,

с благодарност най-човешка...

 

Гледам те седиш на бара

издокарана, страхотна

със мартини и цигара, с

къса тясна черна рокля...

 

Още като те погледнах

и интереса ми възбуди,

напращелите ти форми

кой ще гали се зачудих..?

 

Гледам те и си ми ясна –

котка си перверзна, дива,

търсиш някой да раздруса

твоята снага игрива...

 

Само с гледане не става,

аз те зная колко струваш

две - три леки питиета и

със мен ще пофлиртуваш.

 

Ще си поседим на бара,

ще побъбрим за живота,

после горе в мойта стая

ще те кàча на барплота...

 

Нежно роклята ефирна ще

повдигна чак над кръста,

и настръхналата кожа ще

погаля с два-три пръста...

 

После щом дъха усетиш

да се плъзга по корема и

бедрата щом разтвориш

искам нежно да те взема.

 

Ей така в ръцете, в шепи,

дупето ти да подхвана,

да усетя, че ме искаш и

да ме молиш да остана...

 

Устните ти влажни долу

да почувстваш как целувам

и с езика да прониквам, и

да търся, да лудувам...

 

И докато се усетиш

още не съвсем разбрала

де е горе, де е долу, вече

ще си ми се дала...

 

Но когато свършиш първа

и си мислиш, че това е,

с изненада ще усетиш,

че тепърва те желая.

 

Зная, че си хищна риба

и го искаш не по-малко,

ако там не ме усетиш

ще ти липсва, ще е жалко...

 

Първо ще те поцелувам,

после ще те изненадам хладно

и със теб ще потанцувам

опознавайки те жадно...

 

Моя катеричка нежна,

гледам те и вече зная – в

тази свалка тъй небрежна

хвърлям се, без да се мая...

 

Боже, колко си красива,

гледам те и съм натясно –

твоите устни тъй бъбриви,

искам да нахапя страстно.

 

Аз към тебе се навеждам –

ти отдръпваш се небрежно,

аз в зърната ти се вглеждам,

тебе - струва ти се смешно...

 

Тук на бара си бърборим

вече час и половина,

само от мартини сбрахме

вече две кила маслини...

 

И не зная как изглеждам –

като тъп ли загубен, но

във всъщност скъпа моя,

просто много съм възбуден.

 

По извивката на бюста

съдя, че нещата всъщност

никак няма да са лесни –

ще си трябва мощ и сръчност...

 

Аз приготвям нова хватка,

ти отпускаш се на бара,

ах, ще бъде толкоз сладко –

щом на голо те набарам...

 

И по ханша и бедрата,

погледът ми бяга плътно

и небрежно под полата

като звяр в тъмата хлътва.

 

Хайде, мила моя, нежна,

хайде да се уважаваме,

аз ще стана, ти ще дойдеш

и да минем към сближаване.

 

Хайде, палавнице млада,

нека да не прекаляваме,

в тоя бар да не допуснем

в приказки да остаряваме...

 

Стига толкоз вече викам –

време е за друга бира –

да си бръкнеме във гащите

и да скъсаме синджира ...

 

Сам притихнал в полумрака,

слят напълно с тъмнината

търпеливо те причаквам –

с револвер студен в ръката...

 

Щом те видя – и си мъртъв –

ти в това не се съмнявай,

за мизерната си кожа

според мен се притеснявай...

 

Ти си вреден и не трябва

въздуха да замърсяваш...

За живота ти си пречка –

време е да се спасяваш...

 

Ти си зъл и си излишен,

може да звучи банално,

но така са правилата – ще

те гръмна професионално...

 

И когато всичко свърши

и със изстрел те съборя,

зли, изгаснали очички

бавно с пръсти ще притворя...

 

Ти със дупки ще останеш

във гърдите и в главата,

аз пък в уличките тъмни

ще изчезна сред мъглата...

 

Лош си ти, но изначално

знам, дължа ти уважение...

Аз работя професионално –

ти за мен си задължение...

 

Ти за мен си плик със снимки

аз дори не те познавам

и затуй, че ще те свитна

предварително се извинявам...

 

Но предвид какъв си гнусен,

зъл, и гледаш неприятно –

мисля, че със удоволствие

ще те гръмна и безплатно...

 

По дяволите! Искам те! Това е!

Без сълзѝ,

без условия,

без „но”...

И без със страх назад да се обръщам,

и сякаш заем да те връщам доживот...

Не съм очаквал да те срещна,

да, така е,

не съм очаквал, но такъв е Бог,

понякога съдбите в ред незнаен,

оплита ни и праща ни

любов...

Не съм очаквал да те срещна,

но признавам –

и ти ме изненада, щом в нощта

във малката ми стая,

в късна доба,

дойде

през незаключената ми врата...

Не съм очаквал

въобще, че ще те имам,

дори за малко – ей така, за миг,

да те прегърна,

да ме стоплиш,

да се слеем,

и да изчезнем, да заглъхнем като вик...

Но знай, не съм съгласен –

ни най-малко,

оттук натам и докато съм жив

да те деля, да страдам,

да те чакам,

и да живея във живот фалшив...

Живот замалко, под звездите,

под капчука,

откраднат, взет назаем, помечтан,

живот на поглед скрит и

допир таен,

случаен уж, изпуснат, но желан...

По дяволите!

Искам те и толкоз!

Без повече затворени врати,

без моите и твоите причини,

и без назаем в утрешните дни...

По дяволите!

Луд съм, полудавам,

и вече аз не мога да се спра...

И сякаш змей събуден

под звездите,

във полет див под кървава луна,

ще дойда и във шепи ще те взема

и в царство ново ще те отведа...

 

Когато съм във лошо настроение,

когато съм на нервите на края,

когато търся мрак и самотение,

и другите не мога да изтрая...

 

Когато съм самотен и в забвение,

когато крия болка и се мразя,

душата ми се бори за спасение,

и мъча се от тъмно да изляза...

 

Когато да съм жив е унижение,

когато всичко сякаш е зараза,

приятел или враг е без значение,

обхванати са сякаш от проказа...

 

Тогава ти си моето помирение,

със този свят прояден и отчаян,

и моят мост към ангелско търпение

да понеса да бъда тук и да мечтая...

 

И моите мечти в скалите твърди

да се разбиват, да потъват и изчезват,

и като кораби от урагани хвърляни

да търсят дом и милост, и надежда...

 

Тогава ти си моето спасение,

тогава ти си моят фар във мрака,

даряващ на отчаяния опрощение,

утеха, мир и обичта изчакани...

 

Очите ти, усмивката ти, профила,

уханието и кроткото мълчание,

ръцете сгънати на скута във очакване,

и топлата прегръдка във ридание...

 

Това си ти. И моля те – обичай ме,

и ако пак във дебри тъмни се изгубя

не ме оставяй, вярвай в мен, очаквай ме...

Аз моите демони във битка ще прокудя...

 

До тебе бях, когато бе щастлива.

До тебе бях, когато бе сама,

кога сълзи очите ти обливаха,

когато страшно дълга бе нощта...

 

До тебе бях, когато беше силна,

когато бе желязната жена,

когато крачеше уверена и дива

и всичко бе за теб една игра...

 

До тебе бях когато всичко свърши,

когато сякаш полудя света,

когато бъдещето сякаш се прекърши

и плаках с теб, държах те за ръка...

 

До тебе бях във всичките моменти,

добри и лоши, в радост и в тъга,

не бях най-щедър на лъжи и комплименти,

но бях най-искрен, въпреки света.

 

До тебе бях – „свидетел на живота ти”,

„другар”, „опора”, „сродната душа”,

превързвах рани, вдигахме наздравици,

и сякаш ангел бдях над теб в нощта...

 

До тебе бях, дори когато тръгвах,

на дълъг път, далече от дома,

и пак със теб замръквах и осъмвах

и в мислите прегръщах те в нощта...

 

До тебе бях, когато се завръщах,

когато вечер в хладната тъма

на прага до припадък те прегъщах

и после с теб се сливахме в дъжда...

 

До тебе бях. Знам - нашите животи

са свързани за вечни времена и

като тънки, лъкатушещи пътеки

хем разделени са, хем в края са една...

 

Искам да вляза във тебе.

Дълбоко. Във същността ти.

Искам да те обсебя.

Да бъда деня и нощта ти.

 

Искам да вляза в ума ти

и мислите ти да владея,

като мания да те обгърна,

с тревогите ти да се слея...

 

Искам да вляза във тебе,

дотам, че да дишам дъха ти.

Като въздух да съм ти ценен

и като тяло да пазя ума ти...

 

Искам да влезеш във мене,

оттатък, отвъд същността ми,

със себе си да ме пропиеш; като

съблазън да търсиш мощта ми...

 

Да влезеш и да не си тръгваш,

със себе си да ме даряваш,

да ме привличаш, да ме объркваш

и после да ми се подчиняваш...

 

И като търсещо почвата семе

искам във мен да проникнеш,

като молитва пред Бог, на колене,

стрък надежда в мен да изникнеш...

 

Искам със себе си да ме стоплиш,

като олтар да ме прегърнеш,

като грях душата ми да разчоплиш

и опростен на света да ме върнеш...

 

Животът ни налегна като болест,

като тревожна есен, хладна и мъглива,

обгърна ни като студена горест,

безжизнена, безбрежна, пусто-сива...

 

И в бръчките дълбаещи лицата ни

компромисите ден след ден се впиват –

с приятелите и жените, със децата ни,

със съвестта и опитите да я пазим жива...

 

Животът ни изстиска като цитруси,

и само киселото си седи в лицата ни,

Изчезнаха от погледа очите ни,

изсъхнаха в очакване телата ни...

 

Животът стана като сянка в тъмното,

порой мъглив, размиващ всички граници,

уплашен звяр, захапал ни за гърлото,

по нас увиснал като сноп пиявици...

 

Изчакан той изглежда с днешна дата –

като перон без гара, като сухо цвете

със жили стъпкани, очакващи водата

и изкривени от проклинане на боговете...

 

За тази случка моя смешна, срамна

и тъпа, на места дори мъчителна,

днес съм се сетил и ще ви разкажа –

дано да е за вас по - поучителна...

 

За карфиола става дума в редовете

оттук надолу, и така почти до края,

но не за готвене рецепта ще четете,

а за човешка драма с викове накрая.

 

Да, карфиолът е растение прекрасно,

за супи, ястия и задушен на гарнитура,

но е ужасно щом по дупето израстне

и го покрие със нагръчкана текстура...

 

Във кафенето със цигара тя седеше, а

деколтето - впечатляващо и страстно –

то ту се спускаше със еротичен шепот,

ту се издигаше, в пространство твърде тясно...

 

Аз втурнах се навътре устремено

и бара исках бързо да достигна, но

в полет устремът ми уловен угасна –

когато тази гледка ме застигна...

 

И в миг забравих за кафето, кроасана,

и млякото в добавка с бучка захар,

то толкоз неподготвен тя ме хвана, че

там застинах като платноход без вятър.

 

А дамата прекрасна, грациозна,

тя все така зад масата седеше

и пушеше със жест претенциозен,

нехаеща за за моето смущение.

 

О, приближих се сякаш, ама най-случайно,

и пооправих с леко нервен жест перчема

и с тембър като коцкар стар, изваян, й рекох:

„Добър ден, какво прекрасно време...“

 

Тя ми отвърна, после аз, и тя - отново,

и стана, сакаш знаем се отдавна, и

някак бързо запознанството ни ново,

започна да ни обещава малка тайна...

 

Ах ... наблюдавах тази гръцка хубост

и тази фина чувственост отсреща, и да

подметна, чаках, без следа от грубост,

аз предложение за по-интимна среща.

 

И най-накрая, страх-не-страх предложих,

да поизлезем вън на по разходка. И няма

как в това прекрасно време, предположих,

да не достигнем до квартирата ми кротка...

 

И в този миг дойде обратът странен,

тя гледката е още пред очите ми...

Как иззад масата надигна се да стане

и в миг разби на пух и прах мечтите ми...

 

Финесът гръцки, тази пищна пазва,

те били връх на айсберг тъй огромен,

че щом изпод тезгяха се показа

аз паднах и загубих свяст и помен.

 

Когато във съзнание пристигнах, о!

осъзнах, че нещо страшно ме притиска,

държи ме в лапите си звяр огромен и

всяка капчица живот ще ми изстиска...

 

И докато се връщах аз от нищото, на

пода в шепи стискайки главата, там

втора гледка мернах под полището –

две планини от карфиол да се подмятат...

 

И ... после друго много аз не помня.

То стана бързо, някак я издебнах,

като отвързан скочих през вратата

и с рев и сълзи презглава побегнах...

 

Така приключи случката физически,

успешно се спасих и се измъкнах

но още нося раните психически и

нощем често с пот се будя в мъки.

 

Затуй ще помня и на вас го казвам:

ако решите в тази област да блестите,

закони два да помните и спазвате –

и с тях ужасни тръпки ще спестите...

 

Закон Едно в сваляческия бизнес:

във флирт се влиза като при обсада –

проучваш първо крепостта с прецизност

и чак след туй обграждаш и нападаш...

 

Законът Втори го конкретизира

в частта за видимост едва до кръста:

бъди нащрек, не вярвай, подозирай,

и по възможност поопипай с пръсти...

 

И ако напипаш карфиола по дупéто,

освен ако не си му фен и мераклия,

изчезвай бързо като дим в небето

и знай, че бил си страшен късметлия...

 

И тук завършвам с тази случка странна

младежки свежа, тъпо - покъртителна,

с надеждата, ако за мен била е срамна,

то нека тя за вас е поучителна....

 

Да ви кажа, много съм добре...

Нямам, ама никакви проблеми...

Карам новата си яхта по море, а

на суша - ламборгинито червено...

 

Казвам ви, направо съм добре,

млад, висок и рус, очите – сини,

със загар от слънце и небе...

мацките за мене се избиват...

 

Здрав съм, имам палаво сърце,

хапчета не пия, тичам, плувам
само със съня ... не съм добре...но...

това...защото повечко пътувам...

 

Но така е – много съм зает, то

яхти и купони, танци, нощи луди,

сутрин взимам душ във самолета.

Как издържам ли? И аз това се чудя...?

 

Вчера бях във Ница, Монако,

утре в Кан до феста ще намина,

с куп звезди ще пием по едно,

ще вечерям с Брад и Анджелина...

 

Вдругиден ме чакат във Китай –

фабрика откривам, инвестирам,

после до Тибет ще скоча май и –

с Далай два дни ще медитирам...

 

В Южна Африка, Ангола и Судан,

обещах на Бил, ще мина да помогна,

на фондацията милион ще дам...

Как при този график да насмогна...?

 

Казвам ви, ужасно съм добре,

купонясвам, инвестирам и пътувам,

само ... дето ми мирише на менте ...

Господи, дали пък не сънувам...!?

 

Имам си една жилетка ...

Нищо чудно – ще ми кажете –

най-обикновена плетка и

бурми посред ръкавите ...

 

Да де, плетката е проста,

но не е в това въпросът –

две лице, едно – наопаки –

сякаш плел я е животът ...

 

Бях поканен прелюбезно

в инвестиционна схема

да подпиша аз платежно -

акции с дисконт да взема.

 

Туй е сделка на годината

шепнеше ми инвеститорът –

с рентабилност ненадмината,

а пък лихвите, а либорът ...

 

Че не спах нощес е ясно – с

толкоз цифри във главата ...

хем прекрасно, хем опасно,

бум – и скочих от скалата ...

 

По–нататък - вие знаете –

инвеститорът изчезна

във едно със авоарите ми

и усмивката любезна ...

 

Но от малката отстъпка

в инвеститорската сметка

как ми хрумна - и си купих

топла дрешка с проста плетка ...

 

Днес си имам моя фирма,

движа множество проекти,

а от глупостта ме пази

здрава, простичка жилетка ...

 

Мисля, мисля, в късна доба,

и чертая сложна схема –

или ще ме вкара в гроба

или - кинтите ще взема...

 

Мисля, мисля, план чертая

данните анализирам,

всеки изход аз ще зная,

всеки фал ще прогнозирам.

 

Ще обмисля всичко точно,

ще пресметна и предвидя

после сума тлъста, сочна

в сметките ми ще премине...

 

Ще пътувам аз до Цюрих,

после Шанхай и сейшелите...

Бизнесът не е за баламите,

а - за умните и смелите!

 

Не, не съм глупак от вчера,

в бизнес като този сложен,

тази сделка щом спечеля,

после всичко ще заложа...

 

Ще направя нови схеми,

важни хора ще „премирам“

и без никакви проблеми

мега-бизнес ще стартирам...

 

Мисля, мисля, в късна доба

и чертая сложна схема...

Брей, не ми се ходи в гроба!

Искам кинтите да взема...

 

Бях решил, ей тъй, завчера

да се вдигна в планината –

да подишам въздух горски

и да разведря главата...

 

С кока кола, чипс и техно,

и със SUV по пътя прашен,

стигнах без да се усетя...

GPS-ът ми е страшен...

 

До поточето планинско,

звънко скачащо по склона

възхитен, притихнал седнах

със ... таблет и с телефона...

 

Фейса, скайпа, мейла, чата

проверих и отговорих,

тагнах, шотнах, после постнах

снимки с майката природа...

 

И си тръгнах аз към къщи

окрилен от красотата,

преизпълнен със възхита,

с мисли ведри във душата...

 

Боже, колко бе прекрасно,

чувствам че ще се разплача,

под въздействие вълшебно,

спускам бързо пътя в здрача ....

 

Бързам, още щом си вляза

профилите да прегледам –

как, добре ли съм излязъл,

кой ли „лайква“, кой ли „хейтва“...?

 

Можело - ми казват - да умра...

Ми, това го знаят и децата...?!

Нее...то можело, такова ... ей сега...

Нещо там не бѝло в ред с гръбнака...

 

Докторе, не ми е до шеги! Имам

работа, а ти - ужасна грешка!?

Знаеш ... и машината греши!?

Да не говорим колко е човешко...

 

Не! То всъщност бѝло диагноза

мотивирана и със печат скрепена.

Нещо като облачна прогноза,

но със дъжд - единствено за мене ...

 

Даже имало и снимки във анфас,

и във профил – цветно, актуално,

и по цялата телесна дължина –

сто процента най-професионално...

 

Докторе, недей така сега!

Спри, че се обърках във момента!?

Кал сме и ще идем пак в калта...

Стига снимки и медикаменти!

 

Знам, че във живота има кризи,

има болка, има и утеха...

Но нима сух наръч епикризи

могат в миг да отменят човека!?

 

Бил съм сине, брат ми, тате, мили,

„две и двеста“ бил съм и ги зная,

но откакто с теб сме се „сближили“

станах ...“пациентът в седма стая“ ...

 

Знам ли!? Нещо „малко-по-така“

бе планът за малката ми приказка?

Вкрая, примерно, за старец със брада,

не - за болнична алабалистика?

 

Докторе, смъртта е лайтмотив,

май, в лечебните ти диагнози?

Но пък аз съм с диагноза „още жив“

и да учиш още, май, ще се наложи!

 

В известен

смисъл –

май, че остарях?!

Но не - заради

сивото в косите!

Дори не е и

зарад сторен

грях -

че той е свързан

с хиляди забрани,

но и с

миг единствен

да полетиш,

без страх,

с живота

можейки

да заплатиш

в замяна...

Не! Друг е

моят зъл герой

и той нанася

не по-малки

рани -

„житейски страх“

се казва

подло той –

пъшкул от

мъки

и самозабрани!

От туй да бъда,

да обичам,

да творя,

от туй да си мълча

благоприлично,

и глупави съвети да

търпя –

„...да не приемам

всичко твърде лично...“

Стаен и див,

Вдървяващ

мисълта –

лишаващ ми животеца

от смисъл,

с тоз пъклен страх

кой, Боже мой,

така

на мижитуркане

и жал

ме е орисал...?!

Какво по-тежко

от живот в калта,

скован да

вярваш

в лоша орисия,

да си повтаряш,

че

за всяка болка

зла

ти дваж

по-силна

имаш си ракия...

И уморен,

от тая сивота

ще кажа нещо

много важно

тука!

Не искам веч

окови,

празнота!

Не искам

Ценното

да гледам

от боклука!

Сега ще си

налея уиски с лед

и пура

най-уханна ще

запаля,

и сивотата ще

кача на самолет

с билет

еднопосочен

до Австралия.

И

с тънка четка,

и бои безчет,

живота си

наново

ще рисувам –

с любов

и страст,

простор

и цветни дни напред...

Живот, здравей!

Аз идвам,

с теб да полудувам...

 

Отиде си от мене младостта,

отиде си и взе със нея чудото

да ходя с вечно счупена глава,

да се опивам, недокоснал виното...

 

Отиде си от мене дързостта,

отиде си и взе със нея лудото

желание да пея, да летя, и да

не мисля за проблемите на утрото...

 

Отиде си от мене младостта,

изнизаха се бързичко годините

снегът остана в моята коса, а си

заминаха един след друг роднините...

 

Заминаха и старите приятели, и

буйният ми нрав със тях, чевръсто...

За спомен ми остави всички дългове

и болките в коляното и кръста...

 

Остана с мене само старостта и

самотата тихичко до мен приседна,

и спря да скърца входната врата,

а пантите ръжда прояжда вредна.

 

Притихнал кротко в стаята седя

и тихо чакам тая немощ пуста,

да дойде, да ме хване подръка,

и заедно да завървим към кръста.

 

Така седя, загледан в мойта стая в

животеца ми грешен и раздрънкан...

И се усещам, че не ще да стане тая –

Ела! Търси ме! Аз изчезвам вънка...

 

Запалих скъпа, ароматна, дълга пура

Налях два пръста кехлибарено уиски,

усилих музика от стара рок-култура, от

банди на сърцето ми безкрайно близки.

 

Сред аромат най-фин и нежен от Хавана,

и по средата на шотландски тъмна глътка,

от музиката ли - не знам какво ми стана –

в ума ми еретична мисъл се промъкна...

 

Седях и гледах дълго, дълго към тавана

предвкусващ от сладникавата неизвестост

- като екран за мен за миг таванът стана –

на лятно кино в петъчната му прожекция...

 

И там върху екрана дрипав, под небето,

на пресекулки черно-бели заблестяха

забравени истории за две добри хлапета и

много грешки, край и два-три лоши гряха...

 

Да взема викам си, ей тъй, и да й звънна...

Защо пък не, нали сме зрели, живи хора,

ако случайно разговорът ни съвсем на лошо

тръгне, то винаги пък мога и да й затворя....

 

Здравей, навярно пазиш номера ми още?

Да! Аз съм! Гинче, чуваш ли ме? Ало? Ало?!

И извинявай знам, че вече късна нощ е, но

се присетих... тук съм пийнал леко... Ало?!?

 

Така навярно биха почнали нещата, след

толкова отминали години. Аз ще й звънна

и ще притоплим спомена в сърцата, а пък

след туй, току-виж, ще й хрумне да се видим...

 

Децата ти пораснаха ли, Боже, Гине..!

Не сме се чували от цяла дълговечност.

Защо изчакахме животът да отмине...!? О-о,

извинявай, аз такова ..., да не би да преча...

 

Къде си, как си, имаш ли до тебе някой,

да те обича, да те пази и да те закриля, да

те ядосва, никак да не те разбира, но да

е твой, да кротваш нежно в неговата сила?

 

Чудя се, дали понякога, ей-тъй – случайно

писмата ни-вързоп при вехтории отредени,

отваряш, и дали четеш ги, връщайки се тайно

с тъга и нежност към отминалото време...

 

И помниш ли ги старите, добри другари –

Иван и Пешо, Николай и Пепи, Минка,

как с тях танцувахме край пукащия огън и

нямахме пари дори за черно-бяла снимка...

 

Но имахме мечти и младост, лудо вино,

и страст, и трепетна наслада към живота,

и всъщност в своето безвремие невинно

ний бяхме толкоз пребогати, пресвободни...

 

Аз още пиша, мила моя Гине. Да, стихове!

То никой друг, разбира се, за туй не знае,

тефтера поомачкан крия тайно в скрина

и стиховете си редя възтихо, в глуха стая...

 

Така седял съм там, замислено застинал,

във диалог хипотетичен и непроизведен,

изровил спомен омъглен и поизстинал, от

друг живот, и от различно, друго време...

 

Сега съм бизнесмен със собствен офис,

и куп проекти всекидневно менажирам,

жена, семейство, дом, ангажименти и

отговорности безброй към всички имам...

 

И някъде във тази всеотдайна моя лудост

понякога, но напоследък ... все по-рядко,

изключвам, спирам за момент да си почивам

и по живота помечтавам скришом-кратко...

 

Омислен изгасих остатъка от мойта пура

и гледах дълго течността току-пред мене,

- другар по спомени с онази рок-култура,

мечта във кехлибар застинала без време...

 

И в скрина стар аз подредих отново всички

спомени, отпих два пръста малцово уиски,

заключих, изгасих, навлякох ежедневието, и

с джипа хукнах към дома при моите близки...