Душата ми пред твоята стои,

засрамена, разкаяна и гола.

Душата ми - пред твоите стени.

Душа-олтар! Душа на колене.

Сърцето стене, мъчи се и моли.

За прошка плаче моето сърце!

 

Ела, излез от своето мълчание.

Крещи и късай.

Тръгвай, после се завръщай,

бушувай, удряй, после поплачи,

най-сетне прегърни ме във ридание.

 

Душата ми е в твоите нозе.

Като агнец принесена във дар,

като утроба с тупкащо сърце,

очакващо превъплъщение.

И на гръдта ти пак глава положил,

със обичта ми твоята да върна

ще се надявам. И ще мълча, ще чакам,

ще се моля.

Eла, и парещата болка отмахни

и целуни изстинали ръце, и нека

обичта ти моя грях прегърне.

 

Нощ, луна, звезди и плаж,
               очи в очите взрени,
трепет, ласка, луда страст -
               сърца в любов огрени...

Порив, болка, луд копнеж,
               тела в екстаз взривени,
умора, нежност, шепот тих -
               души в блаженство слени...

Цветя, целувки, после брак -
               очи във бъдещето взрени,
мечти, деца и после пак...
               сърца във щастие облени...

Измяна, прошка, нежен акт,
               тела, един за друг родени.

Умора, старост, смърт и прах -
               души, останали неразделени...

 

Искам да пия на небето аромата!

Искам да видя на слънцето ириса!

Искам да чувам как никне тревата!

Искам да вдишвам на водата мириса!

 

Искам!

Но знам, че цената висока е.

Не един устремен е загинал в мечтата си...

 

Да!

Но не мога да бъда предишния!

Ще разкъсам отвътре душата си.

 

Нощ

Когато,

зъбато

съдбата ухили се

и свие в закана

пестници ...

и ти

приготви се

да бръкнеш чепато

във нейните

грозни зеници!

 (1993)

 

Ден

Когато,

погали те

Слънцето свято

и грейне във

твоите къдрици ...

Бъди благодарен,

танцувай

със вятъра

и пей

със свободните птици...

(2014)

 

Диан Димов

23.04.2014 г.

11.02 h

 

Седя край хладната камина

и гледам как вали снега,

как чезне бялата партина

отвела теб и любовта...

 

Над стола ми виси картина –

тих кадър от прекрасен сън –

как тичаме посред реката

и смях огрява летен звън...

 

И слънцето с лъчи облива

разпуснатата ти коса,

която вятърът свенливо

погалил е едва-едва ...

 

Лъчи разпръскват се игриво

по твойте нежни рамена с

разчорлени по тях къдрици,

и тук-там капчици роса...

 

И твоят смях навред отеква

в простори ведри небеса...

Реката тихичко извива,

ревниво галейки брега...

 

А пък брегът замислен сиво

мърмори си едва-едва,

не вдигнал поглед за да види

неземната ти красота...

 

Седя край хладната камина

загледан тъжно във снега

и мразя бялата партина,

отвела теб и любовта...

 

Ще мине време, ще забравя,

а може би пък ще простя,

за болката, за самотата,

за думите, за подлостта...

 

Ще мине вечер, после утро,

ще дойде с него пролетта

и цвете ново ще разцъфне

туку - пред входната врата...

 

Аз вярвам - любовта е вечна

и там, от моята стена

картина ведра безконечно

ще пръска мир и топлина...

 

Аз вярвам – любовта е свята

и там, до входната врата

напролет вечно ще те чака

кокиче с капка от сълза...

 

Беше тъмно, беше мрачно

музиката бе висока,

аз те щипнах, ти ме бутна

рекох – да си вземем тока..?!!

 

Дансингът е яка сцена,

но за нас аз друга зная,

виждам те, че си навита –

да се чупим в мойта стая...

 

Минали отвътре прага,

на хотелската ми стая

в страст и много неизбежно

бързам да те опозная...

 

За целувки няма време,

туй подробност е досадна,

дрехите – и те са бреме,

искам вече да те грабна..

 

Искам да не го протакаш,

и в целувка нежна, жадна

палав танц да потанцуваш

после аз ще те нападна...

 

Тази цепка на полата,

искам да я доразпоря, че

усещам, мощ позната

в панталоните говори.

 

Да усетя допир нежен,

кожата ти да целувам,

и езикът ми наежен,

да те търси и лудува...

 

Моя сладка малка свалка

повече не ща да трая,

искам целия с мечтите,

да съм в теб сега до края.

 

И дъхът ми да усетиш,

как погалва те нахално,

след това припламва огън,

и изтръпваш моментално.

 

После бързо и чевръсто,

да изчезнем зад безкрая,

и във тази поза жадна,

пак и пак да те позная...

 

После след като посвършим

пет-шестнайсет пъти двама,

свалката ще поизбършем -...

Джентълмен съм, ти си дама...

 

В бара бързо ще се върнем,

ти при него, аз при нея,

нежно ще си ги прегърнем,

после с тях ще се посмеем...

 

Ще ни топли нещо срамно,

малко, еротично, тайно -

ти стоиш на стола странно,

аз – усмихнат съм издайно...

 

И ако случайно мигом,

се спогледаме погрешка,

в тъмното ще се усмихнем,

с благодарност най-човешка...

 

Гледам те седиш на бара

издокарана, страхотна

със мартини и цигара, с

къса тясна черна рокля...

 

Още като те погледнах

и интереса ми възбуди,

напращелите ти форми

кой ще гали се зачудих..?

 

Гледам те и си ми ясна –

котка си перверзна, дива,

търсиш някой да раздруса

твоята снага игрива...

 

Само с гледане не става,

аз те зная колко струваш

две - три леки питиета и

със мен ще пофлиртуваш.

 

Ще си поседим на бара,

ще побъбрим за живота,

после горе в мойта стая

ще те кàча на барплота...

 

Нежно роклята ефирна ще

повдигна чак над кръста,

и настръхналата кожа ще

погаля с два-три пръста...

 

После щом дъха усетиш

да се плъзга по корема и

бедрата щом разтвориш

искам нежно да те взема.

 

Ей така в ръцете, в шепи,

дупето ти да подхвана,

да усетя, че ме искаш и

да ме молиш да остана...

 

Устните ти влажни долу

да почувстваш как целувам

и с езика да прониквам, и

да търся, да лудувам...

 

И докато се усетиш

още не съвсем разбрала

де е горе, де е долу, вече

ще си ми се дала...

 

Но когато свършиш първа

и си мислиш, че това е,

с изненада ще усетиш,

че тепърва те желая.

 

Зная, че си хищна риба

и го искаш не по-малко,

ако там не ме усетиш

ще ти липсва, ще е жалко...

 

Първо ще те поцелувам,

после ще те изненадам хладно

и със теб ще потанцувам

опознавайки те жадно...

 

Моя катеричка нежна,

гледам те и вече зная – в

тази свалка тъй небрежна

хвърлям се, без да се мая...

 

Боже, колко си красива,

гледам те и съм натясно –

твоите устни тъй бъбриви,

искам да нахапя страстно.

 

Аз към тебе се навеждам –

ти отдръпваш се небрежно,

аз в зърната ти се вглеждам,

тебе - струва ти се смешно...

 

Тук на бара си бърборим

вече час и половина,

само от мартини сбрахме

вече две кила маслини...

 

И не зная как изглеждам –

като тъп ли загубен, но

във всъщност скъпа моя,

просто много съм възбуден.

 

По извивката на бюста

съдя, че нещата всъщност

никак няма да са лесни –

ще си трябва мощ и сръчност...

 

Аз приготвям нова хватка,

ти отпускаш се на бара,

ах, ще бъде толкоз сладко –

щом на голо те набарам...

 

И по ханша и бедрата,

погледът ми бяга плътно

и небрежно под полата

като звяр в тъмата хлътва.

 

Хайде, мила моя, нежна,

хайде да се уважаваме,

аз ще стана, ти ще дойдеш

и да минем към сближаване.

 

Хайде, палавнице млада,

нека да не прекаляваме,

в тоя бар да не допуснем

в приказки да остаряваме...

 

Стига толкоз вече викам –

време е за друга бира –

да си бръкнеме във гащите

и да скъсаме синджира ...

 

По дяволите! Искам те! Това е!

Без сълзѝ,

без условия,

без „но”...

И без със страх назад да се обръщам,

и сякаш заем да те връщам доживот...

Не съм очаквал да те срещна,

да, така е,

не съм очаквал, но такъв е Бог,

понякога съдбите в ред незнаен,

оплита ни и праща ни

любов...

Не съм очаквал да те срещна,

но признавам –

и ти ме изненада, щом в нощта

във малката ми стая,

в късна доба,

дойде

през незаключената ми врата...

Не съм очаквал

въобще, че ще те имам,

дори за малко – ей така, за миг,

да те прегърна,

да ме стоплиш,

да се слеем,

и да изчезнем, да заглъхнем като вик...

Но знай, не съм съгласен –

ни най-малко,

оттук натам и докато съм жив

да те деля, да страдам,

да те чакам,

и да живея във живот фалшив...

Живот замалко, под звездите,

под капчука,

откраднат, взет назаем, помечтан,

живот на поглед скрит и

допир таен,

случаен уж, изпуснат, но желан...

По дяволите!

Искам те и толкоз!

Без повече затворени врати,

без моите и твоите причини,

и без назаем в утрешните дни...

По дяволите!

Луд съм, полудавам,

и вече аз не мога да се спра...

И сякаш змей събуден

под звездите,

във полет див под кървава луна,

ще дойда и във шепи ще те взема

и в царство ново ще те отведа...

 

Когато съм във лошо настроение,

когато съм на нервите на края,

когато търся мрак и самотение,

и другите не мога да изтрая...

 

Когато съм самотен и в забвение,

когато крия болка и се мразя,

душата ми се бори за спасение,

и мъча се от тъмно да изляза...

 

Когато да съм жив е унижение,

когато всичко сякаш е зараза,

приятел или враг е без значение,

обхванати са сякаш от проказа...

 

Тогава ти си моето помирение,

със този свят прояден и отчаян,

и моят мост към ангелско търпение

да понеса да бъда тук и да мечтая...

 

И моите мечти в скалите твърди

да се разбиват, да потъват и изчезват,

и като кораби от урагани хвърляни

да търсят дом и милост, и надежда...

 

Тогава ти си моето спасение,

тогава ти си моят фар във мрака,

даряващ на отчаяния опрощение,

утеха, мир и обичта изчакани...

 

Очите ти, усмивката ти, профила,

уханието и кроткото мълчание,

ръцете сгънати на скута във очакване,

и топлата прегръдка във ридание...

 

Това си ти. И моля те – обичай ме,

и ако пак във дебри тъмни се изгубя

не ме оставяй, вярвай в мен, очаквай ме...

Аз моите демони във битка ще прокудя...

 

До тебе бях, когато бе щастлива.

До тебе бях, когато бе сама,

кога сълзи очите ти обливаха,

когато страшно дълга бе нощта...

 

До тебе бях, когато беше силна,

когато бе желязната жена,

когато крачеше уверена и дива

и всичко бе за теб една игра...

 

До тебе бях когато всичко свърши,

когато сякаш полудя света,

когато бъдещето сякаш се прекърши

и плаках с теб, държах те за ръка...

 

До тебе бях във всичките моменти,

добри и лоши, в радост и в тъга,

не бях най-щедър на лъжи и комплименти,

но бях най-искрен, въпреки света.

 

До тебе бях – „свидетел на живота ти”,

„другар”, „опора”, „сродната душа”,

превързвах рани, вдигахме наздравици,

и сякаш ангел бдях над теб в нощта...

 

До тебе бях, дори когато тръгвах,

на дълъг път, далече от дома,

и пак със теб замръквах и осъмвах

и в мислите прегръщах те в нощта...

 

До тебе бях, когато се завръщах,

когато вечер в хладната тъма

на прага до припадък те прегъщах

и после с теб се сливахме в дъжда...

 

До тебе бях. Знам - нашите животи

са свързани за вечни времена и

като тънки, лъкатушещи пътеки

хем разделени са, хем в края са една...

 

Искам да вляза във тебе.

Дълбоко. Във същността ти.

Искам да те обсебя.

Да бъда деня и нощта ти.

 

Искам да вляза в ума ти

и мислите ти да владея,

като мания да те обгърна,

с тревогите ти да се слея...

 

Искам да вляза във тебе,

дотам, че да дишам дъха ти.

Като въздух да съм ти ценен

и като тяло да пазя ума ти...

 

Искам да влезеш във мене,

оттатък, отвъд същността ми,

със себе си да ме пропиеш; като

съблазън да търсиш мощта ми...

 

Да влезеш и да не си тръгваш,

със себе си да ме даряваш,

да ме привличаш, да ме объркваш

и после да ми се подчиняваш...

 

И като търсещо почвата семе

искам във мен да проникнеш,

като молитва пред Бог, на колене,

стрък надежда в мен да изникнеш...

 

Искам със себе си да ме стоплиш,

като олтар да ме прегърнеш,

като грях душата ми да разчоплиш

и опростен на света да ме върнеш...

 

Животът ни налегна като болест,

като тревожна есен, хладна и мъглива,

обгърна ни като студена горест,

безжизнена, безбрежна, пусто-сива...

 

И в бръчките дълбаещи лицата ни

компромисите ден след ден се впиват –

с приятелите и жените, със децата ни,

със съвестта и опитите да я пазим жива...

 

Животът ни изстиска като цитруси,

и само киселото си седи в лицата ни,

Изчезнаха от погледа очите ни,

изсъхнаха в очакване телата ни...

 

Животът стана като сянка в тъмното,

порой мъглив, размиващ всички граници,

уплашен звяр, захапал ни за гърлото,

по нас увиснал като сноп пиявици...

 

Изчакан той изглежда с днешна дата –

като перон без гара, като сухо цвете

със жили стъпкани, очакващи водата

и изкривени от проклинане на боговете...