Да.

Чувствам, че и аз

имам своята дарба

от способности поетични.

И аз в моя живот,

 най-вероятно, ще напиша

моите стихове уникални

и, може би,

 дълбоко, трогателно лирични.

Сигурно банални,

 понякога бездарни…

Но мои.

И лични.

И бъдете сигурни –

доста често дръзки,

 нахални

или - ужасно неприлични.

Стихове, които идват

от дълбините на

моята душа.

Песни за доброто,

песни за любовта,

 и за мечтите,

 за борбата,

 за жертвите,

 за надеждите и

за страстта,

за лъжите и,

за подлостта

и за болката в гърдите,

раздираща нощта и

държаща будни очите...

...

Всъщност, защо ли да

ги пиша, като не знам

дали въобще искам

хората да ги четат?

И поетите като художниците

все ги чакат да вземат

и да умрат,

пък тогава да започнат

да ги възхваляват.

Да им правят анализи

и даже в училищата

да ги изучават.

Но тя, дарбата творческа,

уви,

е нещо такова,

бих казал,

изключително, магично и

много действено.

И към тебе тя

има своя си собствен подход...

Иска да се изяви,

да се свърже...

да попие ... и после...

да роди плод...

Езотерична е....

Тя на мира няма да те остави.

Ще те човърка,

ще те мъчи

докато не я пуснеш.

Докато не излезе наяве.

И после ще отлети,

ще си замине и

ще те изостави...

и ще заживее

свой си собствен живот...

...

Да. Знам, разбира се,

че има и много

други поети –

и те също ще напишат

техните гениални куплети.

Даже сигурно ги редят

в същия този момент.

Аз пък

ще ви занимавам

ако останете тук до края –

със мен.

И по-скоро с моите

мисли различни

за живота

за кредото,

и други такива лични –

за чувствеността,

за доброто и

злото и за

действителносттта.

Такава,

разбира се,

каквато аз я познавам,

отхвърлям...

или пък признавам...

Сега, в този момент,

когато тези

умности сея,

ако ме питате:

„Какво е животът“

Аз ще ви кажа:

„Да, имам идея!“

И не защото

ще ви я кажа. Не!

Не съм толкоз

наивен,

аз просто човек

съм интерактивен

и

бих споделил

само моето осъзнаване...

А то

простичко много е:

Моят живот е

моето преминаване!

Аз стигнах дотука!

Аз продължавам

нататък!

Аз обичам живота -

тъй сладко

угрижен и

тъй отчайващо

кратък!

Като лист,

бях носен,

гален бях,

като цвете,

изгарян  - до пепел бях

и брулен до смърт

от ветровете.

Нощи с плач съм

изпращал,

утрини съм срещал

с молитва

и пак

благодарен изпращам

почитта си към

всичко велико!

На слънцето за топлия лъч,

на вятъра - за хладината,

на реката за мислите,

за мъдростта - на луната...

И това, до което

съм стигнал,

моята вяра,

дарбата ми,

моята есенция,

тук ще ги

прочетете,

в някоя и друга сентенция,

в някой грешен куплет,

или пък - между редовете...

И ако за вас важно е

да разберете,

или пък

сте любопитни

само ...

туй ще ви кажа:

четете, четете, четете ...

Поезията моя,

писах я

със собствения си живот –

Бил съм ту дявол,

ту бог...

Дишал съм,

мечтал съм,

живял съм,

бил съм ту беден,

ту богат...

Но знам:

и аз нещичко дал съм

на таз прекрасна,

мила земя и

на този грешен,

грешен свят...

 

Душата ми пред твоята стои,

засрамена, разкаяна и гола.

Душата ми - пред твоите стени.

Душа-олтар! Душа на колене.

Сърцето стене, мъчи се и моли.

За прошка плаче моето сърце!

 

Ела, излез от своето мълчание.

Крещи и късай.

Тръгвай, после се завръщай,

бушувай, удряй, после поплачи,

най-сетне прегърни ме във ридание.

 

Душата ми е в твоите нозе.

Като агнец принесена във дар,

като утроба с тупкащо сърце,

очакващо превъплъщение.

И на гръдта ти пак глава положил,

със обичта ми твоята да върна

ще се надявам. И ще мълча, ще чакам,

ще се моля.

Eла, и парещата болка отмахни

и целуни изстинали ръце, и нека

обичта ти моя грях прегърне.

 

Обич моя, моя сладка обич...

Изстрадана, измъчена и скрита.

Полепнала по моето мълчание

и като нокти във плътта ми впита.

 

Обич моя, моя сладка обич,

възвишена, очаквана и свята,

пред тебе искам аз да коленича

и в твоите прегръдки да заплача.

 

Ти идваш тихо, тихо си отиваш,

след теб остава твоето ухание

и парещата липса във гърдите,

и моите сподавени стенания.

 

Ела, постой във малката ми стая,

да поседим притихнали в мълчание,

ръцете ти във моите да стопля

и после всеки своя път да хване...

 

Знаеш ли какво е да те имам,

да имам нашите безсънни нощи,

да искам пак и пак да те целувам

и после пак да искам още, още..?

 

Знаеш ли какво е да те искам,

да те жадувам във безсънни нощи

и в мислите си с теб да отпътувам

към мигове, неизживяни още...?

 

Знаеш ли какво е да бленувам,

изгубен във мечти да скитам нощем

и всеки сън аз тебе да сънувам

и да не искам да се будя още...?

 

Знаеш ли какво е да очаквам

усмивката ти пак за мен да грее

и твоят дъх дъхът ми да разпалва,

когато устните ти с моите се слеят?

 

Не зная ти дали усещаш колко

в душата ми за тебе обич има,

но знай, че всеки ден е болка

когато си далеч от мен любима.

 

Ти беше пеперуда

дошла от тъмнината

със мен да си играеш,

със мене – светлината.

 

В началото се радвах,

че гониш самотата,

но после ми омръзна и –

опарих ти крилцата...

 

Наперена, игрива

със ярки дръзки краски

ти бързо си погина

от моите груби ласки.

 

Чувствам те как стенеш

и душевно, и телесно

но нима си мислиш мила,

че на мене ми е лесно!?

 

Отидох да бера роса

със нея роза да накича,

че щом видях я и разбрах –

на нея много й прилича.

 

Веднага погледа ми спря

таз пъпка нежна и свенлива,

че сред останалите тя

една бе толкова красива.

 

Но щом се върнах и разбрах,

че розата е разцъфтяла

и с чудния си аромат

на друг ума бе завъртяла...

 

Животът ни пътуване самотно е –

случаен лъч, проблеснал над нощта

и, може би, и затова така страхотно е,

когато пътьом срещнем любовта.

 

Аз ще те чакам в моя път любима

да дойдеш и да ми дадеш ръка,

и вплели пръсти двамата да тръгнем

в пътека обща, в лунна синева.

 

И без излишни думи да говорим

ще черпим мълчаливо мъдростта

притихнали под звездните простори,

заслушани във нашите сърца.

 

И твоите устни нежно ще докосвам

със моите сред звездна тишина,

и твоят дъх по мене си ще сещам

в разпуснатата ти над мен коса...

 

И ако някой ден по пътя ни съвместен

достигнем своя кръстопът в степта

надявам се достойно да посрещнем

повелите на своята съдба.

 

Сама да тръгнеш, ако си решила,

не се страхувай мила от това.

Ще имаш твоя собствена пътека.

Приятел общ ще ми е любовта.

 

Ще сгрява тялото ми в нощи хладни –

лъч топъл в пуста, сива тишина,

а споменът за теб ще ме прегръща...

Тих спомен, мъдър. И роден в тъга.

 

Как смеехме се в щастие облени,

как милвах нежно твоята коса,

и твоите очи как гледат в мене,

и в тях е скрито всичко на света.

 

И ден ще дойде – мен не ще ме има,

но ще остане знам една звезда,

която топли и огрява две пътеки,

и вкрая ги превръща във една...

 

И гробът ми тогава ще намериш

и ще приседнеш в щедра самота,

и две сълзи ще паднат мълчаливо

една за нас, една – за любовта.

 

В очите ти прочетох нежност,

усмивка и тъга дълбока

по обичта ни безнадеждна –

тя свързва ни и ни дели в живота.

 

В очите ти прочетох нежност

и трепет крит не зная колко...

Те питат ме дали ще можем

да любим и щадим до болка.

 

Да бъда същият не зная

дали ще мога и доколко,

но знай, че адски те желая

и страх ме е от този огън.

 

Да бъдем същите е трудно,

да бъдем други май не можем...

Да любиш силно и разумно –

това е толкоз невъзможно.

 

Повтарям тихо твоето име...

Благодяря ти, че те има.

Благодаря на Бог, че надари ме

с любов, макар непостижима...

 

Нощ, луна, звезди и плаж,
               очи в очите взрени,
трепет, ласка, луда страст -
               сърца в любов огрени...

Порив, болка, луд копнеж,
               тела в екстаз взривени,
умора, нежност, шепот тих -
               души в блаженство слени...

Цветя, целувки, после брак -
               очи във бъдещето взрени,
мечти, деца и после пак...
               сърца във щастие облени...

Измяна, прошка, нежен акт,
               тела, един за друг родени.

Умора, старост, смърт и прах -
               души, останали неразделени...

 

Такава видях те във моя сън,

ти беше вълшебница-фея.

Тихомълком дойде и ориса ме

навеки по теб да копнея.

 

За нежното твое докосване,

за усмивката твоя милея,

за миг да усетя дъха ти аз

и устни със твоите да слея.

 

Такава ти беше във моя сън –

неземна чаровница - фея.

Дойде и остави ми спомена.

Без теб как сега да живея?

 

И търсейки нежното ти лице

в съня си се връщам отчаян,

и скитам самотен във нищото

с надежда и спомен нетраен.

 

Ела! Покори ме чаровнице!

С устни изпий самотата ми и

с твоята жарка и нежна мощ

излекувай или поквари душата ми!

 

Ела! Слей се с мене вълшебнице!

И страст дива в нощна забрава

да видя на ангелското ти лице...

Пък вземи ми душата тогава...

 

Ела! И покорно ме прегърни.

И замълчи, и не питай за нищо.

Че знам! Имам хиляди грехове,

но за теб ще си плащам различно.

 

Коя си ти и как да те позная?

Жена.

Изящество и красота. И огън.

Суета. И сила. Болка пареща

и страст изискваща пожар и сливане.

Ту нежност и любов си, ту вулкан

обсипан с пепел и избухваща жарава.

Ту напев ангелски над нощна синева,

опитващ се звездите да прегърне.

Ту цвете цъфнало на сипей див,

със корени забити във скалите

до болка

и копнеж красив на своите крила

да полети и в птица в миг да се превърне.

Коя си ти и как за теб да зная?

Всичко. Всичко!

До звездите зад безкрая…

До тайните и до мечтите.

И до дъха, застинал във премала.

В очакване.

В тревога.

В страст.

И във възхвала на Твореца!

В благодарност.

В стон отронен.

И във безвремие.

Коя си искам аз да знам!

И как

за обич щедра аз да те помоля?

Да стоплиш с нежност двете ми ръце.

Да ме погалиш.

Да ме прегърнеш тихо.

Да ме дариш със твоя огън.

И във мига замрял да чуя твоето сърце

и моето в едно да бият сляти!

...

И ако в този миг Вселената замре

и вятърът поел дълбоко дъх, пак

облаците спре.

И замълчат камбаните, очакващи присъда...

Тогава,

ще чуя на живота песента!

Ще знам!

Че ти си смисълът за моето съществуване.

За съществуването въобще!

За края.

За началото.

За красотата.

За любовта и за привличането.

И за кокичето, пробило лед и зима

за да се роди, живее и обича.

И да покаже, че го има...

 

Защото си различна. Затова!

Защото твоят поглед е различен.

Защото твоето лице e нежността

и друго няма, на което да прилича...

 

Защото те обичам? Затова!

Защото ти ме караш да мечтая.

Защото искам да те хвана за ръка

и с теб да полетя отвъд безкрая...

 

Защото си различна. Затова!

Защото в твоите очи разчитам друго,

защото в тях е скрита мъдростта,

и кротка мощ над океан от страст танцува.

 

Защото щом се върна уморен, при теб,

и мълком в скута ти глава положа,

светът замира мигом укротен, и,

сякаш ангел, свалям дяволската кожа.

 

Защото те почитам! Затова!

Защото ти си моят храм съзидан

от вярата, от вдъхновението, обичта.

За странстващата ми душа си верен пристан.

 

По дяволите! Имам още много „за”,

с които да описвам моите чувства,

но невъзможно е да нарисувам на листа

как моето сърце до твоето се чувства.

 

За мене ти си чистата любов –

мистична, покоряваща, необяснима.

За мене ти си Божи благослов.

Благодаря ти, моя обич, че те има!

 

По дяволите! Искам те! Това е!

Без сълзѝ,

без условия,

без „но”...

И без със страх назад да се обръщам,

и сякаш заем да те връщам доживот...

Не съм очаквал да те срещна,

да, така е,

не съм очаквал, но такъв е Бог,

понякога съдбите в ред незнаен,

оплита ни и праща ни

любов...

Не съм очаквал да те срещна,

но признавам –

и ти ме изненада, щом в нощта

във малката ми стая,

в късна доба,

дойде

през незаключената ми врата...

Не съм очаквал

въобще, че ще те имам,

дори за малко – ей така, за миг,

да те прегърна,

да ме стоплиш,

да се слеем,

и да изчезнем, да заглъхнем като вик...

Но знай, не съм съгласен –

ни най-малко,

оттук натам и докато съм жив

да те деля, да страдам,

да те чакам,

и да живея във живот фалшив...

Живот замалко, под звездите,

под капчука,

откраднат, взет назаем, помечтан,

живот на поглед скрит и

допир таен,

случаен уж, изпуснат, но желан...

По дяволите!

Искам те и толкоз!

Без повече затворени врати,

без моите и твоите причини,

и без назаем в утрешните дни...

По дяволите!

Луд съм, полудавам,

и вече аз не мога да се спра...

И сякаш змей събуден

под звездите,

във полет див под кървава луна,

ще дойда и във шепи ще те взема

и в царство ново ще те отведа...

 

Отиде си един добър човек...

Живя достойно, тихо си замина

и със живота си остави ни завет –

да бъдем по-добри, по-щедри и единни...

 

Живял бе дълго старият човек,

видял бе всичко в многото години,

и кротка мъдрост в бръчките безчет,

прегръщаше отвред очите сини...

 

Във село пусто, от града далеч,

къщурка малка, схлупена и сива,

живот достоен, скромен, тих и чест,

в прегръдка нежна беше приютила.

 

И сякаш още под черницата отпред

след нас за сбогом той ръка протяга,

със леко килнат настрани каскет,

с брада набола и усмивка блага...

 

Почивай дядо в хладната земя,

приключи вече, свърши се, отмина,

оттук нататък идва пролетта, със

смях и радост в ангелска градина.

 

Почивай дядо в щедри небеса!

От днес натам завинаги, вовеки

ще грейне над света една звезда и

с доброта и обич за човеците ще свети...

 

До тебе бях, когато бе щастлива.

До тебе бях, когато бе сама,

кога сълзи очите ти обливаха,

когато страшно дълга бе нощта...

 

До тебе бях, когато беше силна,

когато бе желязната жена,

когато крачеше уверена и дива

и всичко бе за теб една игра...

 

До тебе бях когато всичко свърши,

когато сякаш полудя света,

когато бъдещето сякаш се прекърши

и плаках с теб, държах те за ръка...

 

До тебе бях във всичките моменти,

добри и лоши, в радост и в тъга,

не бях най-щедър на лъжи и комплименти,

но бях най-искрен, въпреки света.

 

До тебе бях – „свидетел на живота ти”,

„другар”, „опора”, „сродната душа”,

превързвах рани, вдигахме наздравици,

и сякаш ангел бдях над теб в нощта...

 

До тебе бях, дори когато тръгвах,

на дълъг път, далече от дома,

и пак със теб замръквах и осъмвах

и в мислите прегръщах те в нощта...

 

До тебе бях, когато се завръщах,

когато вечер в хладната тъма

на прага до припадък те прегъщах

и после с теб се сливахме в дъжда...

 

До тебе бях. Знам - нашите животи

са свързани за вечни времена и

като тънки, лъкатушещи пътеки

хем разделени са, хем в края са една...

 

Искам да вляза във тебе.

Дълбоко. Във същността ти.

Искам да те обсебя.

Да бъда деня и нощта ти.

 

Искам да вляза в ума ти

и мислите ти да владея,

като мания да те обгърна,

с тревогите ти да се слея...

 

Искам да вляза във тебе,

дотам, че да дишам дъха ти.

Като въздух да съм ти ценен

и като тяло да пазя ума ти...

 

Искам да влезеш във мене,

оттатък, отвъд същността ми,

със себе си да ме пропиеш; като

съблазън да търсиш мощта ми...

 

Да влезеш и да не си тръгваш,

със себе си да ме даряваш,

да ме привличаш, да ме объркваш

и после да ми се подчиняваш...

 

И като търсещо почвата семе

искам във мен да проникнеш,

като молитва пред Бог, на колене,

стрък надежда в мен да изникнеш...

 

Искам със себе си да ме стоплиш,

като олтар да ме прегърнеш,

като грях душата ми да разчоплиш

и опростен на света да ме върнеш...

Чакам те. Чакаш ме. Идвам!

Дъждът ни държи. Късно е.

Искам те. Но се разминахме.

Мечтите са празни до пръсване...

 

Чакане, чакане, чакане. Какво?

От нищото заплакват очите ми!

Надеждата свива ръката ми.

В юмрук. Мълчанието ме боли...

 

Защо толкова се очаквахме?

Колко ли още ще издържим?

Две сълзи. Неучтиво изплакани,

но искрени - като куршуми...

 

Поемам дъх. Искам да викам!

Разпервам пръсти.

Пускам мълчанието.

От свободата мълчанието го боли!

Остава си свито в присъствието си...

 

Ще коленича и ще го помоля.

С думи прости ще му разкажа –

за нас, за прекрасните мигове и

сълзите ми две ще му покажа...

 

Върви си, ще кажа! Отивай си!

Да! И повече не искам да чакам!

Искам я! Искам я само за себе си!

И няма още какво да протакам...

 

Повече не искам да мълча! Не!

Искам да знаеш, че я желая! И ще

мина през бури и през дъждове,

но ще бъда със нея докрая!

 

Две очи и нежен тих овал –

извяна, като от блян

картина,

и вдъхновена

от ребро, сълза и кал,

и сътворена

от художник ненадминат...

 

Две очи във грижа и любов,

прегръдка щедра,

и опияняваща, и мека –

неземен дар,

божествен благослов,

даряващ

грях и прошка, и утеха...

 

Две очи и ангелско лице,

и устни като жар,

тъй огнени, игриви,

леки,

готови да разпалят

мигом див пожар,

но също –

да тъгуват и подкрепят...

 

Две звезди в небесния покров,

изгарящи, и искрени

и нежни,

като ръка за падналия,

като

камбанен звън във нощ,

даряващ

милост на изгубения,

и надежда...

 

Две очи - към небеса портал,

отвъд ума,

отвъд което виждам

и разбирам...

Две очи - аз вас съм ви избрал.

И щом посред звездите...

пак съм жив –

аз пак ще продължавам,

да избирам...

 

В живота си обичам две жени.

Две ангелски сърца, два стълба –

на съдбата ми опора.

Две цветя.

Едната - слънце,

утрем гали ме с лъчи.

А другата –

като луна във нощ изгрява

в тиха доба...

Дали проклет съм да обичам

наведнъж,

или пък дар най-висш получих аз

от Бога?

Не знам! Но знам –

че да си жив,

то равно е с любов,

дори ...

да любиш в страх

и във тревога!

Дори да знаеш, че светът ще

падне –

мигом

ще се сгромоли

ако пресрещнат се във ярост

непозната

тез две неземни светила ...

и ако във слънце

сблъска се луната...

 

И пак проклет или благословен,

не знам дали съм!

Праведен

пред Бог

и пред света,

и пред олтара свят на дните

сиви, земни?

Но знам,

че аз

пред тоз олтар

готов съм

да се поклоня!

Във всеки миг! Да коленича

най-смирен

и през сълзи да викна,

изкрещя:

Ах, Господи обичам аз света!

И две жени!

И всичко аз по две обичам!

Благодаря за този дар,

за нежността,

за пролетния дъх

пропиващ,

за дъжда

и сливането,

за мечтите...

И нека сутрин птици пеят пак

и нека пак нощта

изчаква кротко дните,

аз тука бях

и бях щастлив да мина,

да пламтя,

и от живота взех

и дадох,

и мечтах,

и бях обичан...

Чрез тях, чрез моите момичета

аз пак

с живота в страстен зов се сливам...

И през деня

пак слънцето ме гали,

а вечер

пак с луна потайна аз шептя

и пак

със нея в мислите заспивам...

И Господи, аз пак благодаря!

За всеки миг!

И допир!

Не! За всеки – два!

И хубостта и мъката

по две

живях! И пак по две

очаквах,

плаках

и пристигах...

И дваж по-чест

и по-щастлив,

аз знам, оттук ще си отида!

 

Оня ден във дрямка сладка

някак тъкмо по средата,

бях прекъснат най-внезапно

от въпрос припрян и кратък...

 

Щом очите си отворих,

там пред моя стол люлеещ,

внучето ми шестгодишно

настоя с въпроса тлеещ:

 

„- Дядо моля те, кажи ми –

важно е за мен да зная –

искам тази дума „време“,

смисълът й да узная...“

 

Ха сега, си викам - дядо,

да те видя колко струваш –

как на туй детенце младо

думата ще разтълкуваш...

 

Поизчаках малко време,

мозъкът ми да сработи,

да се върне пак при мене –

и житейските въпроси...

 

След поставянето трето

на въпроса, схванах ясно –

хванах за ръце детето

и поех в пътека тясна ...

 

„- Времето е дядо нещо,

дето има го за всички –

и за малки, и големи,

за растения, за птички ...“

 

Тука фалша си усетих –

май поех в пътеки други...

Господи, ела на помощ

тоз въпрос ще ме погуби...

 

„... то ни дава нам отсрочка –

продължих нататък бавно –

да осмислим всяка точка,

да простим, да позабравим...

 

То ни дава и възможност

да се връщаме обратно,

и зад всяка мега-сложност

дар да видим от съдбата.

 

Времето е наш учител,

то е в жилите, в кръвта ни,

то е най-велик лечител

за плътта и паметта ни ...

 

Времето обаче – дядо –

е за всеки най-различно –

някой го живее с благост,

друг - пилее го безлично ...

 

Трети ползва го практично,

а четвърти – му се мръщи...

И дори с цена различна

е в живот един и същи ...

 

Ето, примерно, поточето –

ей сега - от сняг родено...

То е пример доста точен –

нека повървим със него...

 

Щом роди се в планините

то във вихъра ще скочи,

ще се стрелне по скалите,

ще лети, бучи, клокочи ...

 

Ако питаш туй поточе

що е времето, къде е...? –

отговор не чакай, впрочем, -

то не мисли, то живее ....

 

То сега лети по пътя,

иска да расте и крепне

и недей го занимава с

теми твърде мимолетни...

 

Времето ни дава опит,

но не чакай ум от него,

просто - кротък събеседник –

то те чака, ти пък - него.

 

И когато в равнината

нашият поток пристигне

там промяна го очаква –

устремът му ще утихне.

 

И на вихъра на мястото

ще се влее стадий кротък,

сложен, същностен отрязък

в който всичко е Животът...

 

А пък още по-нататък

то ще е река голяма и

спокойно ще извива

през нивя и през поляни ...

 

Ха сега, попитай нея:

„- Ей река, какво е време?“

и изчакай ти да чуеш

отговорът благ от нея...

 

„- Тоз въпрос е толкоз древен –

ще рече през глъч от птички –

ако имаш време синко –

значи, всъщност, имаш всичко!

 

Ето аз сега се бавя. Искам

мъничка отсрочка,

че пред мен е океанът –

кръговратната ми точка...

 

Имах толкова проекти,

за живота твърде кратък

минах през пожари, рани

любих, мразих, пях и плаках...“

 

И реката ще замлъкне, ще

задреме в дрямка гладка,

и ще чака свойто време

във безвремието сладко...

 

„- Дядо, аз не те разбирам?!...-

тук през плач детето каза,

искам кратичко да зная

туй което ми разказваш ...“

 

Аз съм също тъй объркан

както малкото човече и

се чувствам стар, изтъркан

искам да приключим вече...

 

„ - Времето е синко дарът,

даден свише от съдбата

всеки идва си със него,

щом роди се на Земята.

 

Времето е хем подарък,

хем пък заем, скъп и кратък –

изтече ли то за тебе –

хоп и - връщаш! Без остатък!“

 

Знам, че пак не стана ясно,

но за мен е трудно също –

хем живял съм сума време –

А какво е, знам ли всъщност...?!

 

„ - Времето, най-сетне сине

тайна е комай голяма –

ето тук сме ний двамина –

дето що е, май, не знаем ...?!“

 

Тук се спрях и пообъркан

се отпуснах във креслото

взех лулата с жест изтъркан

и потънах във „какво“-то ...

 

Господи, как е възможно

да си минал през живота,

през надежди и тревоги

и през хиляди „какво“–та ...

 

и въпрос тъй прост и малък

будещ даже и насмешка

да те спъне като камък –

ръбест, мил, общочовешки...?

 

И от унеса се стреснах –

осъзнал, че тук сме двама –

и тече през нас Потокът

необятен, непрестанен...

 

Осъзнал, че мойта полза

всъщност май не е голяма,

тук прегърнах аз детето

ей така – с ръка през рамо...

 

„ – Всъщност аз не съм потребен!

На въпросът в тебе зреещ,

отговорът - пак е в тебе -

Литвай! Ще го изживееш ...“

 

Веднъж те срещнах.

Някога.

В нощта!

На кръстопът

от милиони пътища.

И заговорих те –

изглеждаше сама...

И аз бях сам.

Луната спеше

най-самотни сънища...

Какво ти казах?

Господи - не знам!

Във фраза най-случайна

и безлика,

под милион звезди

объркващи нощта,

как смисъл

най-голям

да предизвикам...?

Но ти отвърна

и с момински свян

закичи зад ухото ми иглика –

уханен цвят

събиращ се

във длан,

а с мощ

огромна

светове да предизвика...

И коленичих аз

пред твоя

нежен свян,

пред твоята невинност

и уплаха,

пред твоите копнежи,

пред страха,

с ръце

обгърнах те

и се разплаках...

За себе си аз плаках,

за дъжда,

измиващ хиляди

житейски рани,

за нас,

за звезната тъга,

за цветето израсло в твойте длани...

И неуверено - луната засия –

и милион звезди

застинали

върху ни,

небето разкопчаха

от нощта

и твоят дъх докосна се с дъха ми...

...

Веднъж те срещнах.

Във нощта.

Сама.

И аз бях сам.

Сред мислите на моите сънища.

Дали любов,

дали искра една,

дали покров,

делихме връз

житейски кръстопътища...

Не зная,

но и досега,

щом споменът се върне

и запита –

поглаждам

до сърцето си следа –

иглика нежна

в длан девича свита...

 

Имам си прекрасна каравана –

стаичка мънѝчка - с колелета...

С нея знам, по който път да хвана,

имам дом и покрив под небето.

 

С нея имам всичките полянки,

с макове, пчели и билки диви,

вечери сред облаци светулки

и безброй щурци песнолюбиви...

 

С нея имам плажовете диви,

кротостта на лунните пътеки,

вплетените пръсти мълчаливо,

край вълни замислени и леки.

 

С нея имам златни листопади

носталгично-щедри в тиха есен,

хладни нощи край магични клади,

шумен глъч, китара с тиха песен...

 

Моя малка, пъстра каравана – с

теб съм жив, свободен; с тебе мога

без да знам щом седна зад волана

докъде ще стигна в късна доба!

 

Изгревът къде ще ме пробуди,

с птиците, заплели волни песни

край потоци впуснати и луди

във живот свободен и чудесен.

 

Моя малка, тясна караванка,

мое нежно, полско, диво цвете,

с тебе знам: по който друм да хвана

имам дом по път към боговете...

 

Сънувах моята

неродена дъщеря,

и спомени несътворени

с нея аз сънувах...

Играхме си, щуряхме – хей така -

във сън от макове

и хризантеми,

и гонехме се, пяхме,

аз й брах цветя...

Сладурче в рокля пъстра

и очи големи...

---

А после учих я

да кара колело,

притичвайки придържах,

после пусках...

Лекичко,

с надеждата дано,

дано, да продължи сама,

без мене...!

След туй през плач

промивахме,

охлузените колена,

превързвахме, целувахме,

и пак, и пак,

и пак, се втурвахме

напред въодушевени...

...

Ревнувах моята

красива дъщеря

от палавите, лошите

момчета

и пазих я  - от болка, от лъжа,

честта опазвах

на невинно,

нежно цвете...

И молих Бога,

умолявах

всички небеса,

да я закрилят

и да я подкрепят...

---

И до олтар я водих после,

под ръка,
в прекрасна бяла рокля

и воали...

И бях най-гордия,

и

най-щастливия баща,

а тя –

най-прелестната –

приказна принцеса....

---

Сънувах моята

неродена дъщеря –

и вече стар бях аз,

и нѐмощен

безсилен,

а тя бе зряла, хубава жена

и до леглото ми стоеше

обичливо.

Сбогувах се наум –

с една сълза,

отронена издайно,

мълчаливо,

И тя разбра и моята ръка

пристисна

леко, нежно,

но красноречиво....

...

За този сън, тъй кратка бе нощта...

От този сън

не исках

да се връщам..!

Притихнал плаках,

молих Бог,

на колена!

Аз ще те чакам!

Аз ще те чакам, мила моя дъще....

07.01.2017

 

Докарах я приятели до петдесет,

въобще и не питайте как стана тая –

утро-след-утро събуждай се в пет,

филия със сиренце, захар във чая...

 

Месец-след-месеца банката - чака,

като бандити отпред пред магазина -

посъбереш няколко трудни стотака

и - със душата ведно ти ги отвзимат...

 

На децата купувай по-нови играчки -

къде по-големи, къде по-отбрани,

внуци дондуркай – за да не плачкат,

жената почитай –  за да те нахрани...

 

Приятелите и тях - гръм да ги стърси -

ядене, пиене – и прииждат веднага,

работа има ли, недей да ги търсиш -

от утре ще могат, ама сега не става...

 

На работа шефът все гледа сърдито,

как ни веднъж, пък не се и усмихна -

„Давай, побързай, работи упорито... “,

Като дойде заплата – чезне, притихва...

 

Ден-подир-ден и подред - петдесет,
почти не усетих аз как стана тая, -

сутринта се събудих, разбира се в пет,

но вече не слагам по захарче в чая...

 

Кръвното пазя, внимателно стъпям,

коляното, кръста ме понаболяват,

органи няколко загубих попътьом,

но надеждата - не! Тя все още остава...

 

Надеждата – тази прекрасна опора,

тази спътница цветна, тази химера,

този нежен копнеж, че като хората

и аз някой ден моя мир ще намеря...

 

Някоя сутрин ще се пробудя не в пет,

а във десет, - най-спокоен в кревата,

ще разтворя прозореца, а долу - кафе

с кроасан на верандата ще ме очакват...

 

По халат ще изляза в свежата утрин,

на стола съседен ще вдигна краката,

вестникът днешен ще си разгърна,

ще си пийвам, чета, ще си похапвам...

 

И такива подобни мизансцени безчет

да редя тука мога, и да ви разказвам,

но за добро или зло - съм на петдесет

и по-кратко, редно е, да се изказвам...

 

С две думи - утре, щом очите отворя,

ще се взра в Живота аз през моето его,

че - закръгля се моята лична история

къмто век, а аз – още мечтая за него...