Обич моя, моя сладка обич...

Изстрадана, измъчена и скрита.

Полепнала по моето мълчание

и като нокти във плътта ми впита.

 

Обич моя, моя сладка обич,

възвишена, очаквана и свята,

пред тебе искам аз да коленича

и в твоите прегръдки да заплача.

 

Ти идваш тихо, тихо си отиваш,

след теб остава твоето ухание

и парещата липса във гърдите,

и моите сподавени стенания.

 

Ела, постой във малката ми стая,

да поседим притихнали в мълчание,

ръцете ти във моите да стопля

и после всеки своя път да хване...

 

Знаеш ли какво е да те имам,

да имам нашите безсънни нощи,

да искам пак и пак да те целувам

и после пак да искам още, още..?

 

Знаеш ли какво е да те искам,

да те жадувам във безсънни нощи

и в мислите си с теб да отпътувам

към мигове, неизживяни още...?

 

Знаеш ли какво е да бленувам,

изгубен във мечти да скитам нощем

и всеки сън аз тебе да сънувам

и да не искам да се будя още...?

 

Знаеш ли какво е да очаквам

усмивката ти пак за мен да грее

и твоят дъх дъхът ми да разпалва,

когато устните ти с моите се слеят?

 

Не зная ти дали усещаш колко

в душата ми за тебе обич има,

но знай, че всеки ден е болка

когато си далеч от мен любима.

 

Не исках нищо да ти казвам

за болката сковала дните ми,

за липсата изпепеляваща,

раздрала като трън гърдите ми.

 

Не исках нищо да ти казвам

защото адски те обичам.

И ще си ида във мълчание,

макар да искам да извикам.

 

Какво от туй, че ще ти кажа?

Какво от туй, че те обичам?

Какво че знам, че си свободна

и имаш път натам различен.

 

Защо да искам да ти кажа?

Самите думи са страдание?

Като куршуми в мрак изстреляни.

Изхлипано в нощта стенание.

 

Дали изобщо да поискам

разкаяна да се завърнеш?

И с обич пак сърце студено

в прегръдка топла да обгърнеш?

 

Защо да искам да се върнеш,

преминала оттатък прага,

и тъжен спомен да прегърнеш.

Върви. Живей. Сега си млада.

 

Върви напред. Не се обръщай!

Аз някак пак ще се изправя.

Върви, през рамо не поглеждай!

Мрази, недей ме съжалява!

 

Недей се връща. Умолявам те!

Аз дните си ще пооплача,

и ще поскитам, потъгувам,

и после пак напред ще крача...

 

Недей се връща. Умолявам те!

Защото аз ще те очаквам.

Но сили нямам да те губя.

И после пак да те оплаквам.

 

Животът ни пътуване самотно е –

случаен лъч, проблеснал над нощта

и, може би, и затова така страхотно е,

когато пътьом срещнем любовта.

 

Аз ще те чакам в моя път любима

да дойдеш и да ми дадеш ръка,

и вплели пръсти двамата да тръгнем

в пътека обща, в лунна синева.

 

И без излишни думи да говорим

ще черпим мълчаливо мъдростта

притихнали под звездните простори,

заслушани във нашите сърца.

 

И твоите устни нежно ще докосвам

със моите сред звездна тишина,

и твоят дъх по мене си ще сещам

в разпуснатата ти над мен коса...

 

И ако някой ден по пътя ни съвместен

достигнем своя кръстопът в степта

надявам се достойно да посрещнем

повелите на своята съдба.

 

Сама да тръгнеш, ако си решила,

не се страхувай мила от това.

Ще имаш твоя собствена пътека.

Приятел общ ще ми е любовта.

 

Ще сгрява тялото ми в нощи хладни –

лъч топъл в пуста, сива тишина,

а споменът за теб ще ме прегръща...

Тих спомен, мъдър. И роден в тъга.

 

Как смеехме се в щастие облени,

как милвах нежно твоята коса,

и твоите очи как гледат в мене,

и в тях е скрито всичко на света.

 

И ден ще дойде – мен не ще ме има,

но ще остане знам една звезда,

която топли и огрява две пътеки,

и вкрая ги превръща във една...

 

И гробът ми тогава ще намериш

и ще приседнеш в щедра самота,

и две сълзи ще паднат мълчаливо

една за нас, една – за любовта.

 

Нощ, луна, звезди и плаж,
               очи в очите взрени,
трепет, ласка, луда страст -
               сърца в любов огрени...

Порив, болка, луд копнеж,
               тела в екстаз взривени,
умора, нежност, шепот тих -
               души в блаженство слени...

Цветя, целувки, после брак -
               очи във бъдещето взрени,
мечти, деца и после пак...
               сърца във щастие облени...

Измяна, прошка, нежен акт,
               тела, един за друг родени.

Умора, старост, смърт и прах -
               души, останали неразделени...

 

Такава видях те във моя сън,

ти беше вълшебница-фея.

Тихомълком дойде и ориса ме

навеки по теб да копнея.

 

За нежното твое докосване,

за усмивката твоя милея,

за миг да усетя дъха ти аз

и устни със твоите да слея.

 

Такава ти беше във моя сън –

неземна чаровница - фея.

Дойде и остави ми спомена.

Без теб как сега да живея?

 

И търсейки нежното ти лице

в съня си се връщам отчаян,

и скитам самотен във нищото

с надежда и спомен нетраен.

 

Ела! Покори ме чаровнице!

С устни изпий самотата ми и

с твоята жарка и нежна мощ

излекувай или поквари душата ми!

 

Ела! Слей се с мене вълшебнице!

И страст дива в нощна забрава

да видя на ангелското ти лице...

Пък вземи ми душата тогава...

 

Ела! И покорно ме прегърни.

И замълчи, и не питай за нищо.

Че знам! Имам хиляди грехове,

но за теб ще си плащам различно.

 

Коя си ти и как да те позная?

Жена.

Изящество и красота. И огън.

Суета. И сила. Болка пареща

и страст изискваща пожар и сливане.

Ту нежност и любов си, ту вулкан

обсипан с пепел и избухваща жарава.

Ту напев ангелски над нощна синева,

опитващ се звездите да прегърне.

Ту цвете цъфнало на сипей див,

със корени забити във скалите

до болка

и копнеж красив на своите крила

да полети и в птица в миг да се превърне.

Коя си ти и как за теб да зная?

Всичко. Всичко!

До звездите зад безкрая…

До тайните и до мечтите.

И до дъха, застинал във премала.

В очакване.

В тревога.

В страст.

И във възхвала на Твореца!

В благодарност.

В стон отронен.

И във безвремие.

Коя си искам аз да знам!

И как

за обич щедра аз да те помоля?

Да стоплиш с нежност двете ми ръце.

Да ме погалиш.

Да ме прегърнеш тихо.

Да ме дариш със твоя огън.

И във мига замрял да чуя твоето сърце

и моето в едно да бият сляти!

...

И ако в този миг Вселената замре

и вятърът поел дълбоко дъх, пак

облаците спре.

И замълчат камбаните, очакващи присъда...

Тогава,

ще чуя на живота песента!

Ще знам!

Че ти си смисълът за моето съществуване.

За съществуването въобще!

За края.

За началото.

За красотата.

За любовта и за привличането.

И за кокичето, пробило лед и зима

за да се роди, живее и обича.

И да покаже, че го има...

 

Защото си различна. Затова!

Защото твоят поглед е различен.

Защото твоето лице e нежността

и друго няма, на което да прилича...

 

Защото те обичам? Затова!

Защото ти ме караш да мечтая.

Защото искам да те хвана за ръка

и с теб да полетя отвъд безкрая...

 

Защото си различна. Затова!

Защото в твоите очи разчитам друго,

защото в тях е скрита мъдростта,

и кротка мощ над океан от страст танцува.

 

Защото щом се върна уморен, при теб,

и мълком в скута ти глава положа,

светът замира мигом укротен, и,

сякаш ангел, свалям дяволската кожа.

 

Защото те почитам! Затова!

Защото ти си моят храм съзидан

от вярата, от вдъхновението, обичта.

За странстващата ми душа си верен пристан.

 

По дяволите! Имам още много „за”,

с които да описвам моите чувства,

но невъзможно е да нарисувам на листа

как моето сърце до твоето се чувства.

 

За мене ти си чистата любов –

мистична, покоряваща, необяснима.

За мене ти си Божи благослов.

Благодаря ти, моя обич, че те има!

 

Седя край хладната камина

и гледам как вали снега,

как чезне бялата партина

отвела теб и любовта...

 

Над стола ми виси картина –

тих кадър от прекрасен сън –

как тичаме посред реката

и смях огрява летен звън...

 

И слънцето с лъчи облива

разпуснатата ти коса,

която вятърът свенливо

погалил е едва-едва ...

 

Лъчи разпръскват се игриво

по твойте нежни рамена с

разчорлени по тях къдрици,

и тук-там капчици роса...

 

И твоят смях навред отеква

в простори ведри небеса...

Реката тихичко извива,

ревниво галейки брега...

 

А пък брегът замислен сиво

мърмори си едва-едва,

не вдигнал поглед за да види

неземната ти красота...

 

Седя край хладната камина

загледан тъжно във снега

и мразя бялата партина,

отвела теб и любовта...

 

Ще мине време, ще забравя,

а може би пък ще простя,

за болката, за самотата,

за думите, за подлостта...

 

Ще мине вечер, после утро,

ще дойде с него пролетта

и цвете ново ще разцъфне

туку - пред входната врата...

 

Аз вярвам - любовта е вечна

и там, от моята стена

картина ведра безконечно

ще пръска мир и топлина...

 

Аз вярвам – любовта е свята

и там, до входната врата

напролет вечно ще те чака

кокиче с капка от сълза...

 

Беше тъмно, беше мрачно

музиката бе висока,

аз те щипнах, ти ме бутна

рекох – да си вземем тока..?!!

 

Дансингът е яка сцена,

но за нас аз друга зная,

виждам те, че си навита –

да се чупим в мойта стая...

 

Минали отвътре прага,

на хотелската ми стая

в страст и много неизбежно

бързам да те опозная...

 

За целувки няма време,

туй подробност е досадна,

дрехите – и те са бреме,

искам вече да те грабна..

 

Искам да не го протакаш,

и в целувка нежна, жадна

палав танц да потанцуваш

после аз ще те нападна...

 

Тази цепка на полата,

искам да я доразпоря, че

усещам, мощ позната

в панталоните говори.

 

Да усетя допир нежен,

кожата ти да целувам,

и езикът ми наежен,

да те търси и лудува...

 

Моя сладка малка свалка

повече не ща да трая,

искам целия с мечтите,

да съм в теб сега до края.

 

И дъхът ми да усетиш,

как погалва те нахално,

след това припламва огън,

и изтръпваш моментално.

 

После бързо и чевръсто,

да изчезнем зад безкрая,

и във тази поза жадна,

пак и пак да те позная...

 

После след като посвършим

пет-шестнайсет пъти двама,

свалката ще поизбършем -...

Джентълмен съм, ти си дама...

 

В бара бързо ще се върнем,

ти при него, аз при нея,

нежно ще си ги прегърнем,

после с тях ще се посмеем...

 

Ще ни топли нещо срамно,

малко, еротично, тайно -

ти стоиш на стола странно,

аз – усмихнат съм издайно...

 

И ако случайно мигом,

се спогледаме погрешка,

в тъмното ще се усмихнем,

с благодарност най-човешка...

 

Гледам те седиш на бара

издокарана, страхотна

със мартини и цигара, с

къса тясна черна рокля...

 

Още като те погледнах

и интереса ми възбуди,

напращелите ти форми

кой ще гали се зачудих..?

 

Гледам те и си ми ясна –

котка си перверзна, дива,

търсиш някой да раздруса

твоята снага игрива...

 

Само с гледане не става,

аз те зная колко струваш

две - три леки питиета и

със мен ще пофлиртуваш.

 

Ще си поседим на бара,

ще побъбрим за живота,

после горе в мойта стая

ще те кàча на барплота...

 

Нежно роклята ефирна ще

повдигна чак над кръста,

и настръхналата кожа ще

погаля с два-три пръста...

 

После щом дъха усетиш

да се плъзга по корема и

бедрата щом разтвориш

искам нежно да те взема.

 

Ей така в ръцете, в шепи,

дупето ти да подхвана,

да усетя, че ме искаш и

да ме молиш да остана...

 

Устните ти влажни долу

да почувстваш как целувам

и с езика да прониквам, и

да търся, да лудувам...

 

И докато се усетиш

още не съвсем разбрала

де е горе, де е долу, вече

ще си ми се дала...

 

Но когато свършиш първа

и си мислиш, че това е,

с изненада ще усетиш,

че тепърва те желая.

 

Зная, че си хищна риба

и го искаш не по-малко,

ако там не ме усетиш

ще ти липсва, ще е жалко...

 

Първо ще те поцелувам,

после ще те изненадам хладно

и със теб ще потанцувам

опознавайки те жадно...

 

Моя катеричка нежна,

гледам те и вече зная – в

тази свалка тъй небрежна

хвърлям се, без да се мая...

 

Боже, колко си красива,

гледам те и съм натясно –

твоите устни тъй бъбриви,

искам да нахапя страстно.

 

Аз към тебе се навеждам –

ти отдръпваш се небрежно,

аз в зърната ти се вглеждам,

тебе - струва ти се смешно...

 

Тук на бара си бърборим

вече час и половина,

само от мартини сбрахме

вече две кила маслини...

 

И не зная как изглеждам –

като тъп ли загубен, но

във всъщност скъпа моя,

просто много съм възбуден.

 

По извивката на бюста

съдя, че нещата всъщност

никак няма да са лесни –

ще си трябва мощ и сръчност...

 

Аз приготвям нова хватка,

ти отпускаш се на бара,

ах, ще бъде толкоз сладко –

щом на голо те набарам...

 

И по ханша и бедрата,

погледът ми бяга плътно

и небрежно под полата

като звяр в тъмата хлътва.

 

Хайде, мила моя, нежна,

хайде да се уважаваме,

аз ще стана, ти ще дойдеш

и да минем към сближаване.

 

Хайде, палавнице млада,

нека да не прекаляваме,

в тоя бар да не допуснем

в приказки да остаряваме...

 

Стига толкоз вече викам –

време е за друга бира –

да си бръкнеме във гащите

и да скъсаме синджира ...

 

Когато съм във лошо настроение,

когато съм на нервите на края,

когато търся мрак и самотение,

и другите не мога да изтрая...

 

Когато съм самотен и в забвение,

когато крия болка и се мразя,

душата ми се бори за спасение,

и мъча се от тъмно да изляза...

 

Когато да съм жив е унижение,

когато всичко сякаш е зараза,

приятел или враг е без значение,

обхванати са сякаш от проказа...

 

Тогава ти си моето помирение,

със този свят прояден и отчаян,

и моят мост към ангелско търпение

да понеса да бъда тук и да мечтая...

 

И моите мечти в скалите твърди

да се разбиват, да потъват и изчезват,

и като кораби от урагани хвърляни

да търсят дом и милост, и надежда...

 

Тогава ти си моето спасение,

тогава ти си моят фар във мрака,

даряващ на отчаяния опрощение,

утеха, мир и обичта изчакани...

 

Очите ти, усмивката ти, профила,

уханието и кроткото мълчание,

ръцете сгънати на скута във очакване,

и топлата прегръдка във ридание...

 

Това си ти. И моля те – обичай ме,

и ако пак във дебри тъмни се изгубя

не ме оставяй, вярвай в мен, очаквай ме...

Аз моите демони във битка ще прокудя...

 

До тебе бях, когато бе щастлива.

До тебе бях, когато бе сама,

кога сълзи очите ти обливаха,

когато страшно дълга бе нощта...

 

До тебе бях, когато беше силна,

когато бе желязната жена,

когато крачеше уверена и дива

и всичко бе за теб една игра...

 

До тебе бях когато всичко свърши,

когато сякаш полудя света,

когато бъдещето сякаш се прекърши

и плаках с теб, държах те за ръка...

 

До тебе бях във всичките моменти,

добри и лоши, в радост и в тъга,

не бях най-щедър на лъжи и комплименти,

но бях най-искрен, въпреки света.

 

До тебе бях – „свидетел на живота ти”,

„другар”, „опора”, „сродната душа”,

превързвах рани, вдигахме наздравици,

и сякаш ангел бдях над теб в нощта...

 

До тебе бях, дори когато тръгвах,

на дълъг път, далече от дома,

и пак със теб замръквах и осъмвах

и в мислите прегръщах те в нощта...

 

До тебе бях, когато се завръщах,

когато вечер в хладната тъма

на прага до припадък те прегъщах

и после с теб се сливахме в дъжда...

 

До тебе бях. Знам - нашите животи

са свързани за вечни времена и

като тънки, лъкатушещи пътеки

хем разделени са, хем в края са една...

 

Искам да вляза във тебе.

Дълбоко. Във същността ти.

Искам да те обсебя.

Да бъда деня и нощта ти.

 

Искам да вляза в ума ти

и мислите ти да владея,

като мания да те обгърна,

с тревогите ти да се слея...

 

Искам да вляза във тебе,

дотам, че да дишам дъха ти.

Като въздух да съм ти ценен

и като тяло да пазя ума ти...

 

Искам да влезеш във мене,

оттатък, отвъд същността ми,

със себе си да ме пропиеш; като

съблазън да търсиш мощта ми...

 

Да влезеш и да не си тръгваш,

със себе си да ме даряваш,

да ме привличаш, да ме объркваш

и после да ми се подчиняваш...

 

И като търсещо почвата семе

искам във мен да проникнеш,

като молитва пред Бог, на колене,

стрък надежда в мен да изникнеш...

 

Искам със себе си да ме стоплиш,

като олтар да ме прегърнеш,

като грях душата ми да разчоплиш

и опростен на света да ме върнеш...

 

Две очи и нежен тих овал –

извяна, като от блян

картина,

и вдъхновена

от ребро, сълза и кал,

и сътворена

от художник ненадминат...

 

Две очи във грижа и любов,

прегръдка щедра,

и опияняваща, и мека –

неземен дар,

божествен благослов,

даряващ

грях и прошка, и утеха...

 

Две очи и ангелско лице,

и устни като жар,

тъй огнени, игриви,

леки,

готови да разпалят

мигом див пожар,

но също –

да тъгуват и подкрепят...

 

Две звезди в небесния покров,

изгарящи, и искрени

и нежни,

като ръка за падналия,

като

камбанен звън във нощ,

даряващ

милост на изгубения,

и надежда...

 

Две очи - към небеса портал,

отвъд ума,

отвъд което виждам

и разбирам...

Две очи - аз вас съм ви избрал.

И щом посред звездите...

пак съм жив –

аз пак ще продължавам,

да избирам...

 

В живота си обичам две жени.

Две ангелски сърца, два стълба –

на съдбата ми опора.

Две цветя.

Едната - слънце,

утрем гали ме с лъчи.

А другата –

като луна във нощ изгрява

в тиха доба...

Дали проклет съм да обичам

наведнъж,

или пък дар най-висш получих аз

от Бога?

Не знам! Но знам –

че да си жив,

то равно е с любов,

дори ...

да любиш в страх

и във тревога!

Дори да знаеш, че светът ще

падне –

мигом

ще се сгромоли

ако пресрещнат се във ярост

непозната

тез две неземни светила ...

и ако във слънце

сблъска се луната...

 

И пак проклет или благословен,

не знам дали съм!

Праведен

пред Бог

и пред света,

и пред олтара свят на дните

сиви, земни?

Но знам,

че аз

пред тоз олтар

готов съм

да се поклоня!

Във всеки миг! Да коленича

най-смирен

и през сълзи да викна,

изкрещя:

Ах, Господи обичам аз света!

И две жени!

И всичко аз по две обичам!

Благодаря за този дар,

за нежността,

за пролетния дъх

пропиващ,

за дъжда

и сливането,

за мечтите...

И нека сутрин птици пеят пак

и нека пак нощта

изчаква кротко дните,

аз тука бях

и бях щастлив да мина,

да пламтя,

и от живота взех

и дадох,

и мечтах,

и бях обичан...

Чрез тях, чрез моите момичета

аз пак

с живота в страстен зов се сливам...

И през деня

пак слънцето ме гали,

а вечер

пак с луна потайна аз шептя

и пак

със нея в мислите заспивам...

И Господи, аз пак благодаря!

За всеки миг!

И допир!

Не! За всеки – два!

И хубостта и мъката

по две

живях! И пак по две

очаквах,

плаках

и пристигах...

И дваж по-чест

и по-щастлив,

аз знам, оттук ще си отида!

 

За теб поиска да напиша стих –

затуй че си била, че те е имало...

Без тема - като спомен мил и тих

за теб, за нас, за хубавото минало...

 

Пиши, че много важна съм била,

за тебе и приятелите, за роднините,

пиши за всички шантави неща,

които преживяхме през годините...

 

Да пиша стих, поръча ми – така –

за епиграма върху черна плоча.

Повярвай - седнах и се молих на

листа, и себе си – поне да го започна...

 

И после драсках рими – ей така –

куп гарвани отнийде долетели, -

неврачни като банда плашила

насред поле от мисли изветрели...

 

И в миг като изгряваща дъга над

пролетно поле от слънчогледи –

усетих как отми от мен дъжда

скованост, мъка и тревоги бледи...

 

Изхвърлих всичко, скъсах и изтрих!

И се кълна във всичко мило, свято –

не ще напиша аз за тебе стих

със спомени и със сълзи проляти ...

 

Да, ще напиша още два! Или пък

хиляди, но те ще са за двама – и –

няма да прозира в тях тъга, и

няма в тях да има лична драма...

 

Поиска стих - за теб - да сътворя!

Добре, но знай! От всичките куплети

които аз на теб ще посветя – от

тях надежда и любов ще светят!

 

Веднъж те срещнах.

Някога.

В нощта!

На кръстопът

от милиони пътища.

И заговорих те –

изглеждаше сама...

И аз бях сам.

Луната спеше

най-самотни сънища...

Какво ти казах?

Господи - не знам!

Във фраза най-случайна

и безлика,

под милион звезди

объркващи нощта,

как смисъл

най-голям

да предизвикам...?

Но ти отвърна

и с момински свян

закичи зад ухото ми иглика –

уханен цвят

събиращ се

във длан,

а с мощ

огромна

светове да предизвика...

И коленичих аз

пред твоя

нежен свян,

пред твоята невинност

и уплаха,

пред твоите копнежи,

пред страха,

с ръце

обгърнах те

и се разплаках...

За себе си аз плаках,

за дъжда,

измиващ хиляди

житейски рани,

за нас,

за звезната тъга,

за цветето израсло в твойте длани...

И неуверено - луната засия –

и милион звезди

застинали

върху ни,

небето разкопчаха

от нощта

и твоят дъх докосна се с дъха ми...

...

Веднъж те срещнах.

Във нощта.

Сама.

И аз бях сам.

Сред мислите на моите сънища.

Дали любов,

дали искра една,

дали покров,

делихме връз

житейски кръстопътища...

Не зная,

но и досега,

щом споменът се върне

и запита –

поглаждам

до сърцето си следа –

иглика нежна

в длан девича свита...

 

Имам си прекрасна каравана –

стаичка мънѝчка - с колелета...

С нея знам, по който път да хвана,

имам дом и покрив под небето.

 

С нея имам всичките полянки,

с макове, пчели и билки диви,

вечери сред облаци светулки

и безброй щурци песнолюбиви...

 

С нея имам плажовете диви,

кротостта на лунните пътеки,

вплетените пръсти мълчаливо,

край вълни замислени и леки.

 

С нея имам златни листопади

носталгично-щедри в тиха есен,

хладни нощи край магични клади,

шумен глъч, китара с тиха песен...

 

Моя малка, пъстра каравана – с

теб съм жив, свободен; с тебе мога

без да знам щом седна зад волана

докъде ще стигна в късна доба!

 

Изгревът къде ще ме пробуди,

с птиците, заплели волни песни

край потоци впуснати и луди

във живот свободен и чудесен.

 

Моя малка, тясна караванка,

мое нежно, полско, диво цвете,

с тебе знам: по който друм да хвана

имам дом по път към боговете...

 

Сънувах моята

неродена дъщеря,

и спомени несътворени

с нея аз сънувах...

Играхме си, щуряхме – хей така -

във сън от макове

и хризантеми,

и гонехме се, пяхме,

аз й брах цветя...

Сладурче в рокля пъстра

и очи големи...

---

А после учих я

да кара колело,

притичвайки придържах,

после пусках...

Лекичко,

с надеждата дано,

дано, да продължи сама,

без мене...!

След туй през плач

промивахме,

охлузените колена,

превързвахме, целувахме,

и пак, и пак,

и пак, се втурвахме

напред въодушевени...

...

Ревнувах моята

красива дъщеря

от палавите, лошите

момчета

и пазих я  - от болка, от лъжа,

честта опазвах

на невинно,

нежно цвете...

И молих Бога,

умолявах

всички небеса,

да я закрилят

и да я подкрепят...

---

И до олтар я водих после,

под ръка,
в прекрасна бяла рокля

и воали...

И бях най-гордия,

и

най-щастливия баща,

а тя –

най-прелестната –

приказна принцеса....

---

Сънувах моята

неродена дъщеря –

и вече стар бях аз,

и нѐмощен

безсилен,

а тя бе зряла, хубава жена

и до леглото ми стоеше

обичливо.

Сбогувах се наум –

с една сълза,

отронена издайно,

мълчаливо,

И тя разбра и моята ръка

пристисна

леко, нежно,

но красноречиво....

...

За този сън, тъй кратка бе нощта...

От този сън

не исках

да се връщам..!

Притихнал плаках,

молих Бог,

на колена!

Аз ще те чакам!

Аз ще те чакам, мила моя дъще....

07.01.2017

 

Днес ще бъда случайно в градчето ти,

и за малко, в копнеж, уж изстинал,

в миг да зърна случайно лицето ти,

под прозореца твой ще намина...

 

Ще пристигна на твоята уличка,

ще поспра там, насред калдаръма,

със въпрос, дали още си същата,

настойчиво измъчващ ума ми ...

 

Дали очите ти още са същите,

дали са същите още косите ти,

дланите, с които ме обгръщаше,

дали са мили така все сълзите ти..?

 

Дали още като цъфнало цвете,

на невинност и пролет ухаеш,

и усмивката, с трапчинките двете

пак е там, щом за нещо мечтаеш..?

 

Дали все още се сещаш за мене?

Дали обичаш ме все още тайно?

Дали ме мразиш? Дали и двете?

Дали липсвам ти, най-случайно..?

 

Дали времето всичко изтрило е?

Бяха ли щедри към тебе годините?

Бе ли щастлива, желана, обичана?

Огън гори ли в дома ти през зимите...

 

И на нашата пейка, все същата,

скрито сгушена в стари смокини,

ще приседна в сумрака до къщата

в хлад, с дъха на забравено вино...

 

И ще се взирам в твоя прозорец,

мълчалив, неочакван, безимен,

с настойчиво-абсурдна надежда

да си там! Да си ти! Да те видя!

 

Ще постоя, помълча и ще отмина,

да те зърна от копнежа обсебен ...

Ти навярно все още си същата!           

Аз съм странник от живот непотребен...