Обич моя, моя сладка обич...

Изстрадана, измъчена и скрита.

Полепнала по моето мълчание

и като нокти във плътта ми впита.

 

Обич моя, моя сладка обич,

възвишена, очаквана и свята,

пред тебе искам аз да коленича

и в твоите прегръдки да заплача.

 

Ти идваш тихо, тихо си отиваш,

след теб остава твоето ухание

и парещата липса във гърдите,

и моите сподавени стенания.

 

Ела, постой във малката ми стая,

да поседим притихнали в мълчание,

ръцете ти във моите да стопля

и после всеки своя път да хване...

 

Знаеш ли какво е да те имам,

да имам нашите безсънни нощи,

да искам пак и пак да те целувам

и после пак да искам още, още..?

 

Знаеш ли какво е да те искам,

да те жадувам във безсънни нощи

и в мислите си с теб да отпътувам

към мигове, неизживяни още...?

 

Знаеш ли какво е да бленувам,

изгубен във мечти да скитам нощем

и всеки сън аз тебе да сънувам

и да не искам да се будя още...?

 

Знаеш ли какво е да очаквам

усмивката ти пак за мен да грее

и твоят дъх дъхът ми да разпалва,

когато устните ти с моите се слеят?

 

Не зная ти дали усещаш колко

в душата ми за тебе обич има,

но знай, че всеки ден е болка

когато си далеч от мен любима.

 

Не исках нищо да ти казвам

за болката сковала дните ми,

за липсата изпепеляваща,

раздрала като трън гърдите ми.

 

Не исках нищо да ти казвам

защото адски те обичам.

И ще си ида във мълчание,

макар да искам да извикам.

 

Какво от туй, че ще ти кажа?

Какво от туй, че те обичам?

Какво че знам, че си свободна

и имаш път натам различен.

 

Защо да искам да ти кажа?

Самите думи са страдание?

Като куршуми в мрак изстреляни.

Изхлипано в нощта стенание.

 

Дали изобщо да поискам

разкаяна да се завърнеш?

И с обич пак сърце студено

в прегръдка топла да обгърнеш?

 

Защо да искам да се върнеш,

преминала оттатък прага,

и тъжен спомен да прегърнеш.

Върви. Живей. Сега си млада.

 

Върви напред. Не се обръщай!

Аз някак пак ще се изправя.

Върви, през рамо не поглеждай!

Мрази, недей ме съжалява!

 

Недей се връща. Умолявам те!

Аз дните си ще пооплача,

и ще поскитам, потъгувам,

и после пак напред ще крача...

 

Недей се връща. Умолявам те!

Защото аз ще те очаквам.

Но сили нямам да те губя.

И после пак да те оплаквам.

 

Животът ни пътуване самотно е –

случаен лъч, проблеснал над нощта

и, може би, и затова така страхотно е,

когато пътьом срещнем любовта.

 

Аз ще те чакам в моя път любима

да дойдеш и да ми дадеш ръка,

и вплели пръсти двамата да тръгнем

в пътека обща, в лунна синева.

 

И без излишни думи да говорим

ще черпим мълчаливо мъдростта

притихнали под звездните простори,

заслушани във нашите сърца.

 

И твоите устни нежно ще докосвам

със моите сред звездна тишина,

и твоят дъх по мене си ще сещам

в разпуснатата ти над мен коса...

 

И ако някой ден по пътя ни съвместен

достигнем своя кръстопът в степта

надявам се достойно да посрещнем

повелите на своята съдба.

 

Сама да тръгнеш, ако си решила,

не се страхувай мила от това.

Ще имаш твоя собствена пътека.

Приятел общ ще ми е любовта.

 

Ще сгрява тялото ми в нощи хладни –

лъч топъл в пуста, сива тишина,

а споменът за теб ще ме прегръща...

Тих спомен, мъдър. И роден в тъга.

 

Как смеехме се в щастие облени,

как милвах нежно твоята коса,

и твоите очи как гледат в мене,

и в тях е скрито всичко на света.

 

И ден ще дойде – мен не ще ме има,

но ще остане знам една звезда,

която топли и огрява две пътеки,

и вкрая ги превръща във една...

 

И гробът ми тогава ще намериш

и ще приседнеш в щедра самота,

и две сълзи ще паднат мълчаливо

една за нас, една – за любовта.

 

В очите ти прочетох нежност,

усмивка и тъга дълбока

по обичта ни безнадеждна –

тя свързва ни и ни дели в живота.

 

В очите ти прочетох нежност

и трепет крит не зная колко...

Те питат ме дали ще можем

да любим и щадим до болка.

 

Да бъда същият не зная

дали ще мога и доколко,

но знай, че адски те желая

и страх ме е от този огън.

 

Да бъдем същите е трудно,

да бъдем други май не можем...

Да любиш силно и разумно –

това е толкоз невъзможно.

 

Повтарям тихо твоето име...

Благодяря ти, че те има.

Благодаря на Бог, че надари ме

с любов, макар непостижима...

 

Седя край хладната камина

и гледам как вали снега,

как чезне бялата партина

отвела теб и любовта...

 

Над стола ми виси картина –

тих кадър от прекрасен сън –

как тичаме посред реката

и смях огрява летен звън...

 

И слънцето с лъчи облива

разпуснатата ти коса,

която вятърът свенливо

погалил е едва-едва ...

 

Лъчи разпръскват се игриво

по твойте нежни рамена с

разчорлени по тях къдрици,

и тук-там капчици роса...

 

И твоят смях навред отеква

в простори ведри небеса...

Реката тихичко извива,

ревниво галейки брега...

 

А пък брегът замислен сиво

мърмори си едва-едва,

не вдигнал поглед за да види

неземната ти красота...

 

Седя край хладната камина

загледан тъжно във снега

и мразя бялата партина,

отвела теб и любовта...

 

Ще мине време, ще забравя,

а може би пък ще простя,

за болката, за самотата,

за думите, за подлостта...

 

Ще мине вечер, после утро,

ще дойде с него пролетта

и цвете ново ще разцъфне

туку - пред входната врата...

 

Аз вярвам - любовта е вечна

и там, от моята стена

картина ведра безконечно

ще пръска мир и топлина...

 

Аз вярвам – любовта е свята

и там, до входната врата

напролет вечно ще те чака

кокиче с капка от сълза...

 

Беше тъмно, беше мрачно

музиката бе висока,

аз те щипнах, ти ме бутна

рекох – да си вземем тока..?!!

 

Дансингът е яка сцена,

но за нас аз друга зная,

виждам те, че си навита –

да се чупим в мойта стая...

 

Минали отвътре прага,

на хотелската ми стая

в страст и много неизбежно

бързам да те опозная...

 

За целувки няма време,

туй подробност е досадна,

дрехите – и те са бреме,

искам вече да те грабна..

 

Искам да не го протакаш,

и в целувка нежна, жадна

палав танц да потанцуваш

после аз ще те нападна...

 

Тази цепка на полата,

искам да я доразпоря, че

усещам, мощ позната

в панталоните говори.

 

Да усетя допир нежен,

кожата ти да целувам,

и езикът ми наежен,

да те търси и лудува...

 

Моя сладка малка свалка

повече не ща да трая,

искам целия с мечтите,

да съм в теб сега до края.

 

И дъхът ми да усетиш,

как погалва те нахално,

след това припламва огън,

и изтръпваш моментално.

 

После бързо и чевръсто,

да изчезнем зад безкрая,

и във тази поза жадна,

пак и пак да те позная...

 

После след като посвършим

пет-шестнайсет пъти двама,

свалката ще поизбършем -...

Джентълмен съм, ти си дама...

 

В бара бързо ще се върнем,

ти при него, аз при нея,

нежно ще си ги прегърнем,

после с тях ще се посмеем...

 

Ще ни топли нещо срамно,

малко, еротично, тайно -

ти стоиш на стола странно,

аз – усмихнат съм издайно...

 

И ако случайно мигом,

се спогледаме погрешка,

в тъмното ще се усмихнем,

с благодарност най-човешка...

 

Гледам те седиш на бара

издокарана, страхотна

със мартини и цигара, с

къса тясна черна рокля...

 

Още като те погледнах

и интереса ми възбуди,

напращелите ти форми

кой ще гали се зачудих..?

 

Гледам те и си ми ясна –

котка си перверзна, дива,

търсиш някой да раздруса

твоята снага игрива...

 

Само с гледане не става,

аз те зная колко струваш

две - три леки питиета и

със мен ще пофлиртуваш.

 

Ще си поседим на бара,

ще побъбрим за живота,

после горе в мойта стая

ще те кàча на барплота...

 

Нежно роклята ефирна ще

повдигна чак над кръста,

и настръхналата кожа ще

погаля с два-три пръста...

 

После щом дъха усетиш

да се плъзга по корема и

бедрата щом разтвориш

искам нежно да те взема.

 

Ей така в ръцете, в шепи,

дупето ти да подхвана,

да усетя, че ме искаш и

да ме молиш да остана...

 

Устните ти влажни долу

да почувстваш как целувам

и с езика да прониквам, и

да търся, да лудувам...

 

И докато се усетиш

още не съвсем разбрала

де е горе, де е долу, вече

ще си ми се дала...

 

Но когато свършиш първа

и си мислиш, че това е,

с изненада ще усетиш,

че тепърва те желая.

 

Зная, че си хищна риба

и го искаш не по-малко,

ако там не ме усетиш

ще ти липсва, ще е жалко...

 

Първо ще те поцелувам,

после ще те изненадам хладно

и със теб ще потанцувам

опознавайки те жадно...

 

Моя катеричка нежна,

гледам те и вече зная – в

тази свалка тъй небрежна

хвърлям се, без да се мая...

 

Боже, колко си красива,

гледам те и съм натясно –

твоите устни тъй бъбриви,

искам да нахапя страстно.

 

Аз към тебе се навеждам –

ти отдръпваш се небрежно,

аз в зърната ти се вглеждам,

тебе - струва ти се смешно...

 

Тук на бара си бърборим

вече час и половина,

само от мартини сбрахме

вече две кила маслини...

 

И не зная как изглеждам –

като тъп ли загубен, но

във всъщност скъпа моя,

просто много съм възбуден.

 

По извивката на бюста

съдя, че нещата всъщност

никак няма да са лесни –

ще си трябва мощ и сръчност...

 

Аз приготвям нова хватка,

ти отпускаш се на бара,

ах, ще бъде толкоз сладко –

щом на голо те набарам...

 

И по ханша и бедрата,

погледът ми бяга плътно

и небрежно под полата

като звяр в тъмата хлътва.

 

Хайде, мила моя, нежна,

хайде да се уважаваме,

аз ще стана, ти ще дойдеш

и да минем към сближаване.

 

Хайде, палавнице млада,

нека да не прекаляваме,

в тоя бар да не допуснем

в приказки да остаряваме...

 

Стига толкоз вече викам –

време е за друга бира –

да си бръкнеме във гащите

и да скъсаме синджира ...

 

Отиде си един добър човек...

Живя достойно, тихо си замина

и със живота си остави ни завет –

да бъдем по-добри, по-щедри и единни...

 

Живял бе дълго старият човек,

видял бе всичко в многото години,

и кротка мъдрост в бръчките безчет,

прегръщаше отвред очите сини...

 

Във село пусто, от града далеч,

къщурка малка, схлупена и сива,

живот достоен, скромен, тих и чест,

в прегръдка нежна беше приютила.

 

И сякаш още под черницата отпред

след нас за сбогом той ръка протяга,

със леко килнат настрани каскет,

с брада набола и усмивка блага...

 

Почивай дядо в хладната земя,

приключи вече, свърши се, отмина,

оттук нататък идва пролетта, със

смях и радост в ангелска градина.

 

Почивай дядо в щедри небеса!

От днес натам завинаги, вовеки

ще грейне над света една звезда и

с доброта и обич за човеците ще свети...

 

До тебе бях, когато бе щастлива.

До тебе бях, когато бе сама,

кога сълзи очите ти обливаха,

когато страшно дълга бе нощта...

 

До тебе бях, когато беше силна,

когато бе желязната жена,

когато крачеше уверена и дива

и всичко бе за теб една игра...

 

До тебе бях когато всичко свърши,

когато сякаш полудя света,

когато бъдещето сякаш се прекърши

и плаках с теб, държах те за ръка...

 

До тебе бях във всичките моменти,

добри и лоши, в радост и в тъга,

не бях най-щедър на лъжи и комплименти,

но бях най-искрен, въпреки света.

 

До тебе бях – „свидетел на живота ти”,

„другар”, „опора”, „сродната душа”,

превързвах рани, вдигахме наздравици,

и сякаш ангел бдях над теб в нощта...

 

До тебе бях, дори когато тръгвах,

на дълъг път, далече от дома,

и пак със теб замръквах и осъмвах

и в мислите прегръщах те в нощта...

 

До тебе бях, когато се завръщах,

когато вечер в хладната тъма

на прага до припадък те прегъщах

и после с теб се сливахме в дъжда...

 

До тебе бях. Знам - нашите животи

са свързани за вечни времена и

като тънки, лъкатушещи пътеки

хем разделени са, хем в края са една...

 

Подстригах се и си изрязах ноктите,

ръцете първо, после – на краката,

пералня пуснах, между другото - за дрехите,

машинка взех - подстригах си брадата.

 

Измих си зъбите, очите и лицето ми,

кафе сварих си, черно, с малко захар,

изгладих дрехите, прегледах портмонето и

обувките излъсках пак до блясък.

 

Чадър, палто, извадих от долапите

и панталони с ръб, модерени, тясна кройка,

сако „райе” приготвих до чорапите и

стилна риза, ръчна, единчна бройка.

 

Целунах милата, заспала под одеялото

и на минаване сверих набързо резултата –

подсмихнах се на господина в огледалото

и бързо-бързичко прекрачих през вратата...

 

Излязъл вън се хвърлих пак във вихъра –

коли и сделки, пури, снимки, блясък,

възход, печалби, конкуренти, придобивания

и после пропадения със гръм и трясък...

 

Мечти и бизнес, после пак във къщи,

отнесен, уморен, но удар нов планирам,

а тя е пак самотна, пак ще ми се мръщи,

но аз във своя свят различен навигирам...

 

Подстригах се и си излъсках пак обувките,

отново си сварих кафе със малко захар,

и някъде във суматохата по сделките,

жена ми и децата ...    отлетяха...

 

И ето пак поглеждам в огледалото, но

там ме гледа вече мъж съвсем различен,

отдавна няма никой под одеялото,

а аз съм стар, съсипан, и излишен...

 

Чадър, палто, извадих от долапите

и панталони стари с ръб, ужасна кройка,

сако „райе”, протрито на ръкавите и

пожълтяла риза, мръсна, единчна бройка...

 

Сега с бастуна двама се разхождаме...

Сега в живота той ми е опора. Мълчим,

допълваме се, странно си подхождаме

и размишляваме по нашата история....

 

И сам седя, на пейката пред залеза,

Загледан

в птиците прелитащи по двойки,

и мисля

за годините, за нея, и за смисъла...

Какво

спечелих и какво пропуснах, Господи...?

 

Ще си отида тихо и достойно, и

няма да тежа на чужди плещи...

Ще ви напусна хладно и спокойно.

Не ми палете, моля, тежки свещи...

 

Ще тръгна преспокойно към сумрака,

и ще се влея нежно в тъмнината,

а на брега Лодкарят ще ме чака –

ще се кача с паричка във ръката.

 

И тялото ще съм оставил като дреха,

използвана, ненужна, много стара,

и в лодката ще скоча волно, леко

и ще приседна ведро до Лодкаря...

 

А той ще си мълчи, ще е намръщен,

затуй му плащат – да мълчи, да кара!

Аз ще съм весел, аз ще се завръщам

във моя дом, при старите другари.

 

И няма аз назад да се обръщам,

и няма сълзи във захлас да лея,

и въпреки, че в спомен се превръщам

по пътя весела мелодия ще пея...

 

Ще минем през мъгли, води дълбоки,

ще му подам паричката накрая

и на брега оттатък ще прескоча,

той ще обърне, аз - ще засияя...

 

Така го виждам моето завръщане,

като в балада звънка там току-на-края,

кога певецът в песен се превръща –

отвъд дъха, отвъд ума, отвъд безкрая...

 

Очаквайте ме ангели небесни!

Живях. Живота дръзко уважавах!

Грешах, избирах избори нелесни,

обичах, мразих, падах, продължавах...

 

Очаквайте ме пак да ви прегърна!

Паричката ще стискам и ще трая,

и не че бързам пак да се завърна,

но този разказ вече е към края...

Чакам те. Чакаш ме. Идвам!

Дъждът ни държи. Късно е.

Искам те. Но се разминахме.

Мечтите са празни до пръсване...

 

Чакане, чакане, чакане. Какво?

От нищото заплакват очите ми!

Надеждата свива ръката ми.

В юмрук. Мълчанието ме боли...

 

Защо толкова се очаквахме?

Колко ли още ще издържим?

Две сълзи. Неучтиво изплакани,

но искрени - като куршуми...

 

Поемам дъх. Искам да викам!

Разпервам пръсти.

Пускам мълчанието.

От свободата мълчанието го боли!

Остава си свито в присъствието си...

 

Ще коленича и ще го помоля.

С думи прости ще му разкажа –

за нас, за прекрасните мигове и

сълзите ми две ще му покажа...

 

Върви си, ще кажа! Отивай си!

Да! И повече не искам да чакам!

Искам я! Искам я само за себе си!

И няма още какво да протакам...

 

Повече не искам да мълча! Не!

Искам да знаеш, че я желая! И ще

мина през бури и през дъждове,

но ще бъда със нея докрая!

 

Да ви кажа, много съм добре...

Нямам, ама никакви проблеми...

Карам новата си яхта по море, а

на суша - ламборгинито червено...

 

Казвам ви, направо съм добре,

млад, висок и рус, очите – сини,

със загар от слънце и небе...

мацките за мене се избиват...

 

Здрав съм, имам палаво сърце,

хапчета не пия, тичам, плувам
само със съня ... не съм добре...но...

това...защото повечко пътувам...

 

Но така е – много съм зает, то

яхти и купони, танци, нощи луди,

сутрин взимам душ във самолета.

Как издържам ли? И аз това се чудя...?

 

Вчера бях във Ница, Монако,

утре в Кан до феста ще намина,

с куп звезди ще пием по едно,

ще вечерям с Брад и Анджелина...

 

Вдругиден ме чакат във Китай –

фабрика откривам, инвестирам,

после до Тибет ще скоча май и –

с Далай два дни ще медитирам...

 

В Южна Африка, Ангола и Судан,

обещах на Бил, ще мина да помогна,

на фондацията милион ще дам...

Как при този график да насмогна...?

 

Казвам ви, ужасно съм добре,

купонясвам, инвестирам и пътувам,

само ... дето ми мирише на менте ...

Господи, дали пък не сънувам...!?

 

Имам си една жилетка ...

Нищо чудно – ще ми кажете –

най-обикновена плетка и

бурми посред ръкавите ...

 

Да де, плетката е проста,

но не е в това въпросът –

две лице, едно – наопаки –

сякаш плел я е животът ...

 

Бях поканен прелюбезно

в инвестиционна схема

да подпиша аз платежно -

акции с дисконт да взема.

 

Туй е сделка на годината

шепнеше ми инвеститорът –

с рентабилност ненадмината,

а пък лихвите, а либорът ...

 

Че не спах нощес е ясно – с

толкоз цифри във главата ...

хем прекрасно, хем опасно,

бум – и скочих от скалата ...

 

По–нататък - вие знаете –

инвеститорът изчезна

във едно със авоарите ми

и усмивката любезна ...

 

Но от малката отстъпка

в инвеститорската сметка

как ми хрумна - и си купих

топла дрешка с проста плетка ...

 

Днес си имам моя фирма,

движа множество проекти,

а от глупостта ме пази

здрава, простичка жилетка ...

 

Мисля, мисля, в късна доба,

и чертая сложна схема –

или ще ме вкара в гроба

или - кинтите ще взема...

 

Мисля, мисля, план чертая

данните анализирам,

всеки изход аз ще зная,

всеки фал ще прогнозирам.

 

Ще обмисля всичко точно,

ще пресметна и предвидя

после сума тлъста, сочна

в сметките ми ще премине...

 

Ще пътувам аз до Цюрих,

после Шанхай и сейшелите...

Бизнесът не е за баламите,

а - за умните и смелите!

 

Не, не съм глупак от вчера,

в бизнес като този сложен,

тази сделка щом спечеля,

после всичко ще заложа...

 

Ще направя нови схеми,

важни хора ще „премирам“

и без никакви проблеми

мега-бизнес ще стартирам...

 

Мисля, мисля, в късна доба

и чертая сложна схема...

Брей, не ми се ходи в гроба!

Искам кинтите да взема...

 

Седим си с двамата мои другари 

във безименна кръчма в квартала,

а навън побелял, мразовит януари

препокрива стрехите с парцали.

 

Седим си сговорно ние тримѝната

на раздумка приятелска, мека, а

снегът на инат на искрите в камината,

си вали носталгично, полека.

 

Среща след дълги години раздяла

отново събра ни тук, в махалата,

случаен ли фон е картината бяла,

или само в косите е понаваляло..?

 

Разказваме бавно, поразпокъсано,

мъдро щадящи житейската точка,

ту по-усмихнато, ту по-навъсено,

ту по хлапашки - без свян и отсрочка.

 

Навън снегът препокрива площади.

А ние изравяме стари картини от

годините буйни, далечни и млади, и

редуваме спомен, наздравица, вино...

 

И пазим надежда годините дълги

някак да са ни пощадили. Дали ?!

Или шантави спомени, позачервени

от виното, акълите са ни замъглили?!

 

Трайни и кротки мрежи от бръчици

очите прегръщат без капка смущение,

Очите обаче – те все са си същите, а

ние сме в страшно добро настроение...

 

На кой ли му пука толкоз особено,

колко сме млади, колко сме стари...

Наздраве дружино! Снегът по косите ни

няма да се стопи и след февруари...

 

Наздраве за всичките наши победи!

Наздраве за всичките болки, неволи!

Наздраве за нашите верни момичета!

За всички, които до нас са се борили!

 

Седим си тъй тримата стари другари

на среща попътна, случайна, локална,

а животът се ниже край нас на парцали

и забулва квартала с нега пасторална...

 

Днес ще бъда случайно в градчето ти,

и за малко, в копнеж, уж изстинал,

в миг да зърна случайно лицето ти,

под прозореца твой ще намина...

 

Ще пристигна на твоята уличка,

ще поспра там, насред калдаръма,

със въпрос, дали още си същата,

настойчиво измъчващ ума ми ...

 

Дали очите ти още са същите,

дали са същите още косите ти,

дланите, с които ме обгръщаше,

дали са мили така все сълзите ти..?

 

Дали още като цъфнало цвете,

на невинност и пролет ухаеш,

и усмивката, с трапчинките двете

пак е там, щом за нещо мечтаеш..?

 

Дали все още се сещаш за мене?

Дали обичаш ме все още тайно?

Дали ме мразиш? Дали и двете?

Дали липсвам ти, най-случайно..?

 

Дали времето всичко изтрило е?

Бяха ли щедри към тебе годините?

Бе ли щастлива, желана, обичана?

Огън гори ли в дома ти през зимите...

 

И на нашата пейка, все същата,

скрито сгушена в стари смокини,

ще приседна в сумрака до къщата

в хлад, с дъха на забравено вино...

 

И ще се взирам в твоя прозорец,

мълчалив, неочакван, безимен,

с настойчиво-абсурдна надежда

да си там! Да си ти! Да те видя!

 

Ще постоя, помълча и ще отмина,

да те зърна от копнежа обсебен ...

Ти навярно все още си същата!           

Аз съм странник от живот непотребен...

 

И аз, някой ден, ще си тръгна оттука –

Животът - визирам във частност –

Велик, изкушаващ, жесток до полуда

и омайващ със свойта прекрасност...

 

От старост, болест, илѝ пък от скука,

илѝ пък – от нелепа случайност, но

някой ден и аз ще си тръгна оттука

и от точка ще мина в безкрайност...

 

Телефонът, портфейлът, и очилата

ще застинат безмълвно на скрина,

ще почакат в праха, почти безучастно,

и най-сетне, и те – ще отминат...

 

Споменът навярно ще мѐ поизчака,

поприседнал върху хиляди грешки,

носталгичен, ревлив, самозалъгващ,

и брутално, примитивно човешки...

 

После ще рипне, ще поскита объркан

на битието мочурливо в мъглите,

ще се полута насам, после нататък

и най-сетне, и той – ще отлитне...

 

Щом всичко туй някой ден се получи,

близки мои. Приятели. Мои най-мили.

Не изпадайте в жал и тъга носталгична,

не бъдете вий тъжни, ревливи...

 

Оттеглете се с чаша питие отлежало,

запалете си пура с безброй аромати,

изтегнете се в стола под вехто одеало

на верандата тиха навън в хладината.

 

Помълчете със залеза гаснещ небето,

бавна глътка отпийте от лютата течност,

поемете дима, - сетнем вий го пуснете,

освободен да лети от тегло и човечност.

 

После бавно от стола си вие станете,

избършете от бузите старите спомени

и във своя забързан живот се върнете.

Аз ще бъда отминал и сълзите - отронени.

 

Свободата, казват, била много важна,

като семе, като въздух, като почва.

Билẚ тя важна като повей влажен,

импулса даващ на живота да отпочне...

 

Свободата, казват, била тъй безценна,

че да умреш за нея заслужавала.

И всяка смърт била благословена,

щом букаѝ строшени надживявала.

 

Питам се тогава - времената днешни,

в които всички святи идеали ни

изглеждат стари, неуместни, грешни ...

Какво за тях в замяна бихме дали?

 

За свободата, за мечтите и за огъня

разгарящ смелите ни творчески пробуди

и правещ ни в очите на нормалните

тъй странни, неразбрани, смешни, луди...

 

Дали живота ний умело ще изграждаме,

оставяйки след нас най-ярка, свята диря

или с огради светогледа ще ограждаме

и очила ще търсим себе си да видим...

 

Дали смъртта си ний ще надживяваме

без мрак, без колебание и куп въпроси,

или със страх до сутринта ще доживяваме,

и пак блоговоление до вечерта ще просим.

 

И пак какво ще завещаем на децата ни?

Своботата, равенството, братството –

или в замяна на тъй-делнични облаги

ще изтъргуваме душата за богаството.

 

Запалих скъпа, ароматна, дълга пура

Налях два пръста кехлибарено уиски,

усилих музика от стара рок-култура, от

банди на сърцето ми безкрайно близки.

 

Сред аромат най-фин и нежен от Хавана,

и по средата на шотландски тъмна глътка,

от музиката ли - не знам какво ми стана –

в ума ми еретична мисъл се промъкна...

 

Седях и гледах дълго, дълго към тавана

предвкусващ от сладникавата неизвестост

- като екран за мен за миг таванът стана –

на лятно кино в петъчната му прожекция...

 

И там върху екрана дрипав, под небето,

на пресекулки черно-бели заблестяха

забравени истории за две добри хлапета и

много грешки, край и два-три лоши гряха...

 

Да взема викам си, ей тъй, и да й звънна...

Защо пък не, нали сме зрели, живи хора,

ако случайно разговорът ни съвсем на лошо

тръгне, то винаги пък мога и да й затворя....

 

Здравей, навярно пазиш номера ми още?

Да! Аз съм! Гинче, чуваш ли ме? Ало? Ало?!

И извинявай знам, че вече късна нощ е, но

се присетих... тук съм пийнал леко... Ало?!?

 

Така навярно биха почнали нещата, след

толкова отминали години. Аз ще й звънна

и ще притоплим спомена в сърцата, а пък

след туй, току-виж, ще й хрумне да се видим...

 

Децата ти пораснаха ли, Боже, Гине..!

Не сме се чували от цяла дълговечност.

Защо изчакахме животът да отмине...!? О-о,

извинявай, аз такова ..., да не би да преча...

 

Къде си, как си, имаш ли до тебе някой,

да те обича, да те пази и да те закриля, да

те ядосва, никак да не те разбира, но да

е твой, да кротваш нежно в неговата сила?

 

Чудя се, дали понякога, ей-тъй – случайно

писмата ни-вързоп при вехтории отредени,

отваряш, и дали четеш ги, връщайки се тайно

с тъга и нежност към отминалото време...

 

И помниш ли ги старите, добри другари –

Иван и Пешо, Николай и Пепи, Минка,

как с тях танцувахме край пукащия огън и

нямахме пари дори за черно-бяла снимка...

 

Но имахме мечти и младост, лудо вино,

и страст, и трепетна наслада към живота,

и всъщност в своето безвремие невинно

ний бяхме толкоз пребогати, пресвободни...

 

Аз още пиша, мила моя Гине. Да, стихове!

То никой друг, разбира се, за туй не знае,

тефтера поомачкан крия тайно в скрина

и стиховете си редя възтихо, в глуха стая...

 

Така седял съм там, замислено застинал,

във диалог хипотетичен и непроизведен,

изровил спомен омъглен и поизстинал, от

друг живот, и от различно, друго време...

 

Сега съм бизнесмен със собствен офис,

и куп проекти всекидневно менажирам,

жена, семейство, дом, ангажименти и

отговорности безброй към всички имам...

 

И някъде във тази всеотдайна моя лудост

понякога, но напоследък ... все по-рядко,

изключвам, спирам за момент да си почивам

и по живота помечтавам скришом-кратко...

 

Омислен изгасих остатъка от мойта пура

и гледах дълго течността току-пред мене,

- другар по спомени с онази рок-култура,

мечта във кехлибар застинала без време...

 

И в скрина стар аз подредих отново всички

спомени, отпих два пръста малцово уиски,

заключих, изгасих, навлякох ежедневието, и

с джипа хукнах към дома при моите близки...

 

Докарах я приятели до петдесет,

въобще и не питайте как стана тая –

утро-след-утро събуждай се в пет,

филия със сиренце, захар във чая...

 

Месец-след-месеца банката - чака,

като бандити отпред пред магазина -

посъбереш няколко трудни стотака

и - със душата ведно ти ги отвзимат...

 

На децата купувай по-нови играчки -

къде по-големи, къде по-отбрани,

внуци дондуркай – за да не плачкат,

жената почитай –  за да те нахрани...

 

Приятелите и тях - гръм да ги стърси -

ядене, пиене – и прииждат веднага,

работа има ли, недей да ги търсиш -

от утре ще могат, ама сега не става...

 

На работа шефът все гледа сърдито,

как ни веднъж, пък не се и усмихна -

„Давай, побързай, работи упорито... “,

Като дойде заплата – чезне, притихва...

 

Ден-подир-ден и подред - петдесет,
почти не усетих аз как стана тая, -

сутринта се събудих, разбира се в пет,

но вече не слагам по захарче в чая...

 

Кръвното пазя, внимателно стъпям,

коляното, кръста ме понаболяват,

органи няколко загубих попътьом,

но надеждата - не! Тя все още остава...

 

Надеждата – тази прекрасна опора,

тази спътница цветна, тази химера,

този нежен копнеж, че като хората

и аз някой ден моя мир ще намеря...

 

Някоя сутрин ще се пробудя не в пет,

а във десет, - най-спокоен в кревата,

ще разтворя прозореца, а долу - кафе

с кроасан на верандата ще ме очакват...

 

По халат ще изляза в свежата утрин,

на стола съседен ще вдигна краката,

вестникът днешен ще си разгърна,

ще си пийвам, чета, ще си похапвам...

 

И такива подобни мизансцени безчет

да редя тука мога, и да ви разказвам,

но за добро или зло - съм на петдесет

и по-кратко, редно е, да се изказвам...

 

С две думи - утре, щом очите отворя,

ще се взра в Живота аз през моето его,

че - закръгля се моята лична история

къмто век, а аз – още мечтая за него...