Да.

Чувствам, че и аз

имам своята дарба

от способности поетични.

И аз в моя живот,

 най-вероятно, ще напиша

моите стихове уникални

и, може би,

 дълбоко, трогателно лирични.

Сигурно банални,

 понякога бездарни…

Но мои.

И лични.

И бъдете сигурни –

доста често дръзки,

 нахални

или - ужасно неприлични.

Стихове, които идват

от дълбините на

моята душа.

Песни за доброто,

песни за любовта,

 и за мечтите,

 за борбата,

 за жертвите,

 за надеждите и

за страстта,

за лъжите и,

за подлостта

и за болката в гърдите,

раздираща нощта и

държаща будни очите...

...

Всъщност, защо ли да

ги пиша, като не знам

дали въобще искам

хората да ги четат?

И поетите като художниците

все ги чакат да вземат

и да умрат,

пък тогава да започнат

да ги възхваляват.

Да им правят анализи

и даже в училищата

да ги изучават.

Но тя, дарбата творческа,

уви,

е нещо такова,

бих казал,

изключително, магично и

много действено.

И към тебе тя

има своя си собствен подход...

Иска да се изяви,

да се свърже...

да попие ... и после...

да роди плод...

Езотерична е....

Тя на мира няма да те остави.

Ще те човърка,

ще те мъчи

докато не я пуснеш.

Докато не излезе наяве.

И после ще отлети,

ще си замине и

ще те изостави...

и ще заживее

свой си собствен живот...

...

Да. Знам, разбира се,

че има и много

други поети –

и те също ще напишат

техните гениални куплети.

Даже сигурно ги редят

в същия този момент.

Аз пък

ще ви занимавам

ако останете тук до края –

със мен.

И по-скоро с моите

мисли различни

за живота

за кредото,

и други такива лични –

за чувствеността,

за доброто и

злото и за

действителносттта.

Такава,

разбира се,

каквато аз я познавам,

отхвърлям...

или пък признавам...

Сега, в този момент,

когато тези

умности сея,

ако ме питате:

„Какво е животът“

Аз ще ви кажа:

„Да, имам идея!“

И не защото

ще ви я кажа. Не!

Не съм толкоз

наивен,

аз просто човек

съм интерактивен

и

бих споделил

само моето осъзнаване...

А то

простичко много е:

Моят живот е

моето преминаване!

Аз стигнах дотука!

Аз продължавам

нататък!

Аз обичам живота -

тъй сладко

угрижен и

тъй отчайващо

кратък!

Като лист,

бях носен,

гален бях,

като цвете,

изгарян  - до пепел бях

и брулен до смърт

от ветровете.

Нощи с плач съм

изпращал,

утрини съм срещал

с молитва

и пак

благодарен изпращам

почитта си към

всичко велико!

На слънцето за топлия лъч,

на вятъра - за хладината,

на реката за мислите,

за мъдростта - на луната...

И това, до което

съм стигнал,

моята вяра,

дарбата ми,

моята есенция,

тук ще ги

прочетете,

в някоя и друга сентенция,

в някой грешен куплет,

или пък - между редовете...

И ако за вас важно е

да разберете,

или пък

сте любопитни

само ...

туй ще ви кажа:

четете, четете, четете ...

Поезията моя,

писах я

със собствения си живот –

Бил съм ту дявол,

ту бог...

Дишал съм,

мечтал съм,

живял съм,

бил съм ту беден,

ту богат...

Но знам:

и аз нещичко дал съм

на таз прекрасна,

мила земя и

на този грешен,

грешен свят...

 

Душата ми пред твоята стои,

засрамена, разкаяна и гола.

Душата ми - пред твоите стени.

Душа-олтар! Душа на колене.

Сърцето стене, мъчи се и моли.

За прошка плаче моето сърце!

 

Ела, излез от своето мълчание.

Крещи и късай.

Тръгвай, после се завръщай,

бушувай, удряй, после поплачи,

най-сетне прегърни ме във ридание.

 

Душата ми е в твоите нозе.

Като агнец принесена във дар,

като утроба с тупкащо сърце,

очакващо превъплъщение.

И на гръдта ти пак глава положил,

със обичта ми твоята да върна

ще се надявам. И ще мълча, ще чакам,

ще се моля.

Eла, и парещата болка отмахни

и целуни изстинали ръце, и нека

обичта ти моя грях прегърне.

 

Обич моя, моя сладка обич...

Изстрадана, измъчена и скрита.

Полепнала по моето мълчание

и като нокти във плътта ми впита.

 

Обич моя, моя сладка обич,

възвишена, очаквана и свята,

пред тебе искам аз да коленича

и в твоите прегръдки да заплача.

 

Ти идваш тихо, тихо си отиваш,

след теб остава твоето ухание

и парещата липса във гърдите,

и моите сподавени стенания.

 

Ела, постой във малката ми стая,

да поседим притихнали в мълчание,

ръцете ти във моите да стопля

и после всеки своя път да хване...

 

Знаеш ли какво е да те имам,

да имам нашите безсънни нощи,

да искам пак и пак да те целувам

и после пак да искам още, още..?

 

Знаеш ли какво е да те искам,

да те жадувам във безсънни нощи

и в мислите си с теб да отпътувам

към мигове, неизживяни още...?

 

Знаеш ли какво е да бленувам,

изгубен във мечти да скитам нощем

и всеки сън аз тебе да сънувам

и да не искам да се будя още...?

 

Знаеш ли какво е да очаквам

усмивката ти пак за мен да грее

и твоят дъх дъхът ми да разпалва,

когато устните ти с моите се слеят?

 

Не зная ти дали усещаш колко

в душата ми за тебе обич има,

но знай, че всеки ден е болка

когато си далеч от мен любима.

 

Не исках нищо да ти казвам

за болката сковала дните ми,

за липсата изпепеляваща,

раздрала като трън гърдите ми.

 

Не исках нищо да ти казвам

защото адски те обичам.

И ще си ида във мълчание,

макар да искам да извикам.

 

Какво от туй, че ще ти кажа?

Какво от туй, че те обичам?

Какво че знам, че си свободна

и имаш път натам различен.

 

Защо да искам да ти кажа?

Самите думи са страдание?

Като куршуми в мрак изстреляни.

Изхлипано в нощта стенание.

 

Дали изобщо да поискам

разкаяна да се завърнеш?

И с обич пак сърце студено

в прегръдка топла да обгърнеш?

 

Защо да искам да се върнеш,

преминала оттатък прага,

и тъжен спомен да прегърнеш.

Върви. Живей. Сега си млада.

 

Върви напред. Не се обръщай!

Аз някак пак ще се изправя.

Върви, през рамо не поглеждай!

Мрази, недей ме съжалява!

 

Недей се връща. Умолявам те!

Аз дните си ще пооплача,

и ще поскитам, потъгувам,

и после пак напред ще крача...

 

Недей се връща. Умолявам те!

Защото аз ще те очаквам.

Но сили нямам да те губя.

И после пак да те оплаквам.

 

Ти беше пеперуда

дошла от тъмнината

със мен да си играеш,

със мене – светлината.

 

В началото се радвах,

че гониш самотата,

но после ми омръзна и –

опарих ти крилцата...

 

Наперена, игрива

със ярки дръзки краски

ти бързо си погина

от моите груби ласки.

 

Чувствам те как стенеш

и душевно, и телесно

но нима си мислиш мила,

че на мене ми е лесно!?

 

Отидох да бера роса

със нея роза да накича,

че щом видях я и разбрах –

на нея много й прилича.

 

Веднага погледа ми спря

таз пъпка нежна и свенлива,

че сред останалите тя

една бе толкова красива.

 

Но щом се върнах и разбрах,

че розата е разцъфтяла

и с чудния си аромат

на друг ума бе завъртяла...

 

Животът ни пътуване самотно е –

случаен лъч, проблеснал над нощта

и, може би, и затова така страхотно е,

когато пътьом срещнем любовта.

 

Аз ще те чакам в моя път любима

да дойдеш и да ми дадеш ръка,

и вплели пръсти двамата да тръгнем

в пътека обща, в лунна синева.

 

И без излишни думи да говорим

ще черпим мълчаливо мъдростта

притихнали под звездните простори,

заслушани във нашите сърца.

 

И твоите устни нежно ще докосвам

със моите сред звездна тишина,

и твоят дъх по мене си ще сещам

в разпуснатата ти над мен коса...

 

И ако някой ден по пътя ни съвместен

достигнем своя кръстопът в степта

надявам се достойно да посрещнем

повелите на своята съдба.

 

Сама да тръгнеш, ако си решила,

не се страхувай мила от това.

Ще имаш твоя собствена пътека.

Приятел общ ще ми е любовта.

 

Ще сгрява тялото ми в нощи хладни –

лъч топъл в пуста, сива тишина,

а споменът за теб ще ме прегръща...

Тих спомен, мъдър. И роден в тъга.

 

Как смеехме се в щастие облени,

как милвах нежно твоята коса,

и твоите очи как гледат в мене,

и в тях е скрито всичко на света.

 

И ден ще дойде – мен не ще ме има,

но ще остане знам една звезда,

която топли и огрява две пътеки,

и вкрая ги превръща във една...

 

И гробът ми тогава ще намериш

и ще приседнеш в щедра самота,

и две сълзи ще паднат мълчаливо

една за нас, една – за любовта.

 

В очите ти прочетох нежност,

усмивка и тъга дълбока

по обичта ни безнадеждна –

тя свързва ни и ни дели в живота.

 

В очите ти прочетох нежност

и трепет крит не зная колко...

Те питат ме дали ще можем

да любим и щадим до болка.

 

Да бъда същият не зная

дали ще мога и доколко,

но знай, че адски те желая

и страх ме е от този огън.

 

Да бъдем същите е трудно,

да бъдем други май не можем...

Да любиш силно и разумно –

това е толкоз невъзможно.

 

Повтарям тихо твоето име...

Благодяря ти, че те има.

Благодаря на Бог, че надари ме

с любов, макар непостижима...

 

Нощ, луна, звезди и плаж,
               очи в очите взрени,
трепет, ласка, луда страст -
               сърца в любов огрени...

Порив, болка, луд копнеж,
               тела в екстаз взривени,
умора, нежност, шепот тих -
               души в блаженство слени...

Цветя, целувки, после брак -
               очи във бъдещето взрени,
мечти, деца и после пак...
               сърца във щастие облени...

Измяна, прошка, нежен акт,
               тела, един за друг родени.

Умора, старост, смърт и прах -
               души, останали неразделени...

 

Такава видях те във моя сън,

ти беше вълшебница-фея.

Тихомълком дойде и ориса ме

навеки по теб да копнея.

 

За нежното твое докосване,

за усмивката твоя милея,

за миг да усетя дъха ти аз

и устни със твоите да слея.

 

Такава ти беше във моя сън –

неземна чаровница - фея.

Дойде и остави ми спомена.

Без теб как сега да живея?

 

И търсейки нежното ти лице

в съня си се връщам отчаян,

и скитам самотен във нищото

с надежда и спомен нетраен.

 

Ела! Покори ме чаровнице!

С устни изпий самотата ми и

с твоята жарка и нежна мощ

излекувай или поквари душата ми!

 

Ела! Слей се с мене вълшебнице!

И страст дива в нощна забрава

да видя на ангелското ти лице...

Пък вземи ми душата тогава...

 

Ела! И покорно ме прегърни.

И замълчи, и не питай за нищо.

Че знам! Имам хиляди грехове,

но за теб ще си плащам различно.

 

Искам да пия на небето аромата!

Искам да видя на слънцето ириса!

Искам да чувам как никне тревата!

Искам да вдишвам на водата мириса!

 

Искам!

Но знам, че цената висока е.

Не един устремен е загинал в мечтата си...

 

Да!

Но не мога да бъда предишния!

Ще разкъсам отвътре душата си.

 

Нощ

Когато,

зъбато

съдбата ухили се

и свие в закана

пестници ...

и ти

приготви се

да бръкнеш чепато

във нейните

грозни зеници!

 (1993)

 

Ден

Когато,

погали те

Слънцето свято

и грейне във

твоите къдрици ...

Бъди благодарен,

танцувай

със вятъра

и пей

със свободните птици...

(2014)

 

Диан Димов

23.04.2014 г.

11.02 h

 

Коя си ти и как да те позная?

Жена.

Изящество и красота. И огън.

Суета. И сила. Болка пареща

и страст изискваща пожар и сливане.

Ту нежност и любов си, ту вулкан

обсипан с пепел и избухваща жарава.

Ту напев ангелски над нощна синева,

опитващ се звездите да прегърне.

Ту цвете цъфнало на сипей див,

със корени забити във скалите

до болка

и копнеж красив на своите крила

да полети и в птица в миг да се превърне.

Коя си ти и как за теб да зная?

Всичко. Всичко!

До звездите зад безкрая…

До тайните и до мечтите.

И до дъха, застинал във премала.

В очакване.

В тревога.

В страст.

И във възхвала на Твореца!

В благодарност.

В стон отронен.

И във безвремие.

Коя си искам аз да знам!

И как

за обич щедра аз да те помоля?

Да стоплиш с нежност двете ми ръце.

Да ме погалиш.

Да ме прегърнеш тихо.

Да ме дариш със твоя огън.

И във мига замрял да чуя твоето сърце

и моето в едно да бият сляти!

...

И ако в този миг Вселената замре

и вятърът поел дълбоко дъх, пак

облаците спре.

И замълчат камбаните, очакващи присъда...

Тогава,

ще чуя на живота песента!

Ще знам!

Че ти си смисълът за моето съществуване.

За съществуването въобще!

За края.

За началото.

За красотата.

За любовта и за привличането.

И за кокичето, пробило лед и зима

за да се роди, живее и обича.

И да покаже, че го има...

 

Защото си различна. Затова!

Защото твоят поглед е различен.

Защото твоето лице e нежността

и друго няма, на което да прилича...

 

Защото те обичам? Затова!

Защото ти ме караш да мечтая.

Защото искам да те хвана за ръка

и с теб да полетя отвъд безкрая...

 

Защото си различна. Затова!

Защото в твоите очи разчитам друго,

защото в тях е скрита мъдростта,

и кротка мощ над океан от страст танцува.

 

Защото щом се върна уморен, при теб,

и мълком в скута ти глава положа,

светът замира мигом укротен, и,

сякаш ангел, свалям дяволската кожа.

 

Защото те почитам! Затова!

Защото ти си моят храм съзидан

от вярата, от вдъхновението, обичта.

За странстващата ми душа си верен пристан.

 

По дяволите! Имам още много „за”,

с които да описвам моите чувства,

но невъзможно е да нарисувам на листа

как моето сърце до твоето се чувства.

 

За мене ти си чистата любов –

мистична, покоряваща, необяснима.

За мене ти си Божи благослов.

Благодаря ти, моя обич, че те има!

 

Седя край хладната камина

и гледам как вали снега,

как чезне бялата партина

отвела теб и любовта...

 

Над стола ми виси картина –

тих кадър от прекрасен сън –

как тичаме посред реката

и смях огрява летен звън...

 

И слънцето с лъчи облива

разпуснатата ти коса,

която вятърът свенливо

погалил е едва-едва ...

 

Лъчи разпръскват се игриво

по твойте нежни рамена с

разчорлени по тях къдрици,

и тук-там капчици роса...

 

И твоят смях навред отеква

в простори ведри небеса...

Реката тихичко извива,

ревниво галейки брега...

 

А пък брегът замислен сиво

мърмори си едва-едва,

не вдигнал поглед за да види

неземната ти красота...

 

Седя край хладната камина

загледан тъжно във снега

и мразя бялата партина,

отвела теб и любовта...

 

Ще мине време, ще забравя,

а може би пък ще простя,

за болката, за самотата,

за думите, за подлостта...

 

Ще мине вечер, после утро,

ще дойде с него пролетта

и цвете ново ще разцъфне

туку - пред входната врата...

 

Аз вярвам - любовта е вечна

и там, от моята стена

картина ведра безконечно

ще пръска мир и топлина...

 

Аз вярвам – любовта е свята

и там, до входната врата

напролет вечно ще те чака

кокиче с капка от сълза...

 

Беше тъмно, беше мрачно

музиката бе висока,

аз те щипнах, ти ме бутна

рекох – да си вземем тока..?!!

 

Дансингът е яка сцена,

но за нас аз друга зная,

виждам те, че си навита –

да се чупим в мойта стая...

 

Минали отвътре прага,

на хотелската ми стая

в страст и много неизбежно

бързам да те опозная...

 

За целувки няма време,

туй подробност е досадна,

дрехите – и те са бреме,

искам вече да те грабна..

 

Искам да не го протакаш,

и в целувка нежна, жадна

палав танц да потанцуваш

после аз ще те нападна...

 

Тази цепка на полата,

искам да я доразпоря, че

усещам, мощ позната

в панталоните говори.

 

Да усетя допир нежен,

кожата ти да целувам,

и езикът ми наежен,

да те търси и лудува...

 

Моя сладка малка свалка

повече не ща да трая,

искам целия с мечтите,

да съм в теб сега до края.

 

И дъхът ми да усетиш,

как погалва те нахално,

след това припламва огън,

и изтръпваш моментално.

 

После бързо и чевръсто,

да изчезнем зад безкрая,

и във тази поза жадна,

пак и пак да те позная...

 

После след като посвършим

пет-шестнайсет пъти двама,

свалката ще поизбършем -...

Джентълмен съм, ти си дама...

 

В бара бързо ще се върнем,

ти при него, аз при нея,

нежно ще си ги прегърнем,

после с тях ще се посмеем...

 

Ще ни топли нещо срамно,

малко, еротично, тайно -

ти стоиш на стола странно,

аз – усмихнат съм издайно...

 

И ако случайно мигом,

се спогледаме погрешка,

в тъмното ще се усмихнем,

с благодарност най-човешка...

 

Гледам те седиш на бара

издокарана, страхотна

със мартини и цигара, с

къса тясна черна рокля...

 

Още като те погледнах

и интереса ми възбуди,

напращелите ти форми

кой ще гали се зачудих..?

 

Гледам те и си ми ясна –

котка си перверзна, дива,

търсиш някой да раздруса

твоята снага игрива...

 

Само с гледане не става,

аз те зная колко струваш

две - три леки питиета и

със мен ще пофлиртуваш.

 

Ще си поседим на бара,

ще побъбрим за живота,

после горе в мойта стая

ще те кàча на барплота...

 

Нежно роклята ефирна ще

повдигна чак над кръста,

и настръхналата кожа ще

погаля с два-три пръста...

 

После щом дъха усетиш

да се плъзга по корема и

бедрата щом разтвориш

искам нежно да те взема.

 

Ей така в ръцете, в шепи,

дупето ти да подхвана,

да усетя, че ме искаш и

да ме молиш да остана...

 

Устните ти влажни долу

да почувстваш как целувам

и с езика да прониквам, и

да търся, да лудувам...

 

И докато се усетиш

още не съвсем разбрала

де е горе, де е долу, вече

ще си ми се дала...

 

Но когато свършиш първа

и си мислиш, че това е,

с изненада ще усетиш,

че тепърва те желая.

 

Зная, че си хищна риба

и го искаш не по-малко,

ако там не ме усетиш

ще ти липсва, ще е жалко...

 

Първо ще те поцелувам,

после ще те изненадам хладно

и със теб ще потанцувам

опознавайки те жадно...

 

Моя катеричка нежна,

гледам те и вече зная – в

тази свалка тъй небрежна

хвърлям се, без да се мая...

 

Боже, колко си красива,

гледам те и съм натясно –

твоите устни тъй бъбриви,

искам да нахапя страстно.

 

Аз към тебе се навеждам –

ти отдръпваш се небрежно,

аз в зърната ти се вглеждам,

тебе - струва ти се смешно...

 

Тук на бара си бърборим

вече час и половина,

само от мартини сбрахме

вече две кила маслини...

 

И не зная как изглеждам –

като тъп ли загубен, но

във всъщност скъпа моя,

просто много съм възбуден.

 

По извивката на бюста

съдя, че нещата всъщност

никак няма да са лесни –

ще си трябва мощ и сръчност...

 

Аз приготвям нова хватка,

ти отпускаш се на бара,

ах, ще бъде толкоз сладко –

щом на голо те набарам...

 

И по ханша и бедрата,

погледът ми бяга плътно

и небрежно под полата

като звяр в тъмата хлътва.

 

Хайде, мила моя, нежна,

хайде да се уважаваме,

аз ще стана, ти ще дойдеш

и да минем към сближаване.

 

Хайде, палавнице млада,

нека да не прекаляваме,

в тоя бар да не допуснем

в приказки да остаряваме...

 

Стига толкоз вече викам –

време е за друга бира –

да си бръкнеме във гащите

и да скъсаме синджира ...

 

Сам притихнал в полумрака,

слят напълно с тъмнината

търпеливо те причаквам –

с револвер студен в ръката...

 

Щом те видя – и си мъртъв –

ти в това не се съмнявай,

за мизерната си кожа

според мен се притеснявай...

 

Ти си вреден и не трябва

въздуха да замърсяваш...

За живота ти си пречка –

време е да се спасяваш...

 

Ти си зъл и си излишен,

може да звучи банално,

но така са правилата – ще

те гръмна професионално...

 

И когато всичко свърши

и със изстрел те съборя,

зли, изгаснали очички

бавно с пръсти ще притворя...

 

Ти със дупки ще останеш

във гърдите и в главата,

аз пък в уличките тъмни

ще изчезна сред мъглата...

 

Лош си ти, но изначално

знам, дължа ти уважение...

Аз работя професионално –

ти за мен си задължение...

 

Ти за мен си плик със снимки

аз дори не те познавам

и затуй, че ще те свитна

предварително се извинявам...

 

Но предвид какъв си гнусен,

зъл, и гледаш неприятно –

мисля, че със удоволствие

ще те гръмна и безплатно...

 

По дяволите! Искам те! Това е!

Без сълзѝ,

без условия,

без „но”...

И без със страх назад да се обръщам,

и сякаш заем да те връщам доживот...

Не съм очаквал да те срещна,

да, така е,

не съм очаквал, но такъв е Бог,

понякога съдбите в ред незнаен,

оплита ни и праща ни

любов...

Не съм очаквал да те срещна,

но признавам –

и ти ме изненада, щом в нощта

във малката ми стая,

в късна доба,

дойде

през незаключената ми врата...

Не съм очаквал

въобще, че ще те имам,

дори за малко – ей така, за миг,

да те прегърна,

да ме стоплиш,

да се слеем,

и да изчезнем, да заглъхнем като вик...

Но знай, не съм съгласен –

ни най-малко,

оттук натам и докато съм жив

да те деля, да страдам,

да те чакам,

и да живея във живот фалшив...

Живот замалко, под звездите,

под капчука,

откраднат, взет назаем, помечтан,

живот на поглед скрит и

допир таен,

случаен уж, изпуснат, но желан...

По дяволите!

Искам те и толкоз!

Без повече затворени врати,

без моите и твоите причини,

и без назаем в утрешните дни...

По дяволите!

Луд съм, полудавам,

и вече аз не мога да се спра...

И сякаш змей събуден

под звездите,

във полет див под кървава луна,

ще дойда и във шепи ще те взема

и в царство ново ще те отведа...

 

Когато съм във лошо настроение,

когато съм на нервите на края,

когато търся мрак и самотение,

и другите не мога да изтрая...

 

Когато съм самотен и в забвение,

когато крия болка и се мразя,

душата ми се бори за спасение,

и мъча се от тъмно да изляза...

 

Когато да съм жив е унижение,

когато всичко сякаш е зараза,

приятел или враг е без значение,

обхванати са сякаш от проказа...

 

Тогава ти си моето помирение,

със този свят прояден и отчаян,

и моят мост към ангелско търпение

да понеса да бъда тук и да мечтая...

 

И моите мечти в скалите твърди

да се разбиват, да потъват и изчезват,

и като кораби от урагани хвърляни

да търсят дом и милост, и надежда...

 

Тогава ти си моето спасение,

тогава ти си моят фар във мрака,

даряващ на отчаяния опрощение,

утеха, мир и обичта изчакани...

 

Очите ти, усмивката ти, профила,

уханието и кроткото мълчание,

ръцете сгънати на скута във очакване,

и топлата прегръдка във ридание...

 

Това си ти. И моля те – обичай ме,

и ако пак във дебри тъмни се изгубя

не ме оставяй, вярвай в мен, очаквай ме...

Аз моите демони във битка ще прокудя...

 

До тебе бях, когато бе щастлива.

До тебе бях, когато бе сама,

кога сълзи очите ти обливаха,

когато страшно дълга бе нощта...

 

До тебе бях, когато беше силна,

когато бе желязната жена,

когато крачеше уверена и дива

и всичко бе за теб една игра...

 

До тебе бях когато всичко свърши,

когато сякаш полудя света,

когато бъдещето сякаш се прекърши

и плаках с теб, държах те за ръка...

 

До тебе бях във всичките моменти,

добри и лоши, в радост и в тъга,

не бях най-щедър на лъжи и комплименти,

но бях най-искрен, въпреки света.

 

До тебе бях – „свидетел на живота ти”,

„другар”, „опора”, „сродната душа”,

превързвах рани, вдигахме наздравици,

и сякаш ангел бдях над теб в нощта...

 

До тебе бях, дори когато тръгвах,

на дълъг път, далече от дома,

и пак със теб замръквах и осъмвах

и в мислите прегръщах те в нощта...

 

До тебе бях, когато се завръщах,

когато вечер в хладната тъма

на прага до припадък те прегъщах

и после с теб се сливахме в дъжда...

 

До тебе бях. Знам - нашите животи

са свързани за вечни времена и

като тънки, лъкатушещи пътеки

хем разделени са, хем в края са една...

 

Подстригах се и си изрязах ноктите,

ръцете първо, после – на краката,

пералня пуснах, между другото - за дрехите,

машинка взех - подстригах си брадата.

 

Измих си зъбите, очите и лицето ми,

кафе сварих си, черно, с малко захар,

изгладих дрехите, прегледах портмонето и

обувките излъсках пак до блясък.

 

Чадър, палто, извадих от долапите

и панталони с ръб, модерени, тясна кройка,

сако „райе” приготвих до чорапите и

стилна риза, ръчна, единчна бройка.

 

Целунах милата, заспала под одеялото

и на минаване сверих набързо резултата –

подсмихнах се на господина в огледалото

и бързо-бързичко прекрачих през вратата...

 

Излязъл вън се хвърлих пак във вихъра –

коли и сделки, пури, снимки, блясък,

възход, печалби, конкуренти, придобивания

и после пропадения със гръм и трясък...

 

Мечти и бизнес, после пак във къщи,

отнесен, уморен, но удар нов планирам,

а тя е пак самотна, пак ще ми се мръщи,

но аз във своя свят различен навигирам...

 

Подстригах се и си излъсках пак обувките,

отново си сварих кафе със малко захар,

и някъде във суматохата по сделките,

жена ми и децата ...    отлетяха...

 

И ето пак поглеждам в огледалото, но

там ме гледа вече мъж съвсем различен,

отдавна няма никой под одеялото,

а аз съм стар, съсипан, и излишен...

 

Чадър, палто, извадих от долапите

и панталони стари с ръб, ужасна кройка,

сако „райе”, протрито на ръкавите и

пожълтяла риза, мръсна, единчна бройка...

 

Сега с бастуна двама се разхождаме...

Сега в живота той ми е опора. Мълчим,

допълваме се, странно си подхождаме

и размишляваме по нашата история....

 

И сам седя, на пейката пред залеза,

Загледан

в птиците прелитащи по двойки,

и мисля

за годините, за нея, и за смисъла...

Какво

спечелих и какво пропуснах, Господи...?

 

Ще си отида тихо и достойно, и

няма да тежа на чужди плещи...

Ще ви напусна хладно и спокойно.

Не ми палете, моля, тежки свещи...

 

Ще тръгна преспокойно към сумрака,

и ще се влея нежно в тъмнината,

а на брега Лодкарят ще ме чака –

ще се кача с паричка във ръката.

 

И тялото ще съм оставил като дреха,

използвана, ненужна, много стара,

и в лодката ще скоча волно, леко

и ще приседна ведро до Лодкаря...

 

А той ще си мълчи, ще е намръщен,

затуй му плащат – да мълчи, да кара!

Аз ще съм весел, аз ще се завръщам

във моя дом, при старите другари.

 

И няма аз назад да се обръщам,

и няма сълзи във захлас да лея,

и въпреки, че в спомен се превръщам

по пътя весела мелодия ще пея...

 

Ще минем през мъгли, води дълбоки,

ще му подам паричката накрая

и на брега оттатък ще прескоча,

той ще обърне, аз - ще засияя...

 

Така го виждам моето завръщане,

като в балада звънка там току-на-края,

кога певецът в песен се превръща –

отвъд дъха, отвъд ума, отвъд безкрая...

 

Очаквайте ме ангели небесни!

Живях. Живота дръзко уважавах!

Грешах, избирах избори нелесни,

обичах, мразих, падах, продължавах...

 

Очаквайте ме пак да ви прегърна!

Паричката ще стискам и ще трая,

и не че бързам пак да се завърна,

но този разказ вече е към края...

 

За тази случка моя смешна, срамна

и тъпа, на места дори мъчителна,

днес съм се сетил и ще ви разкажа –

дано да е за вас по - поучителна...

 

За карфиола става дума в редовете

оттук надолу, и така почти до края,

но не за готвене рецепта ще четете,

а за човешка драма с викове накрая.

 

Да, карфиолът е растение прекрасно,

за супи, ястия и задушен на гарнитура,

но е ужасно щом по дупето израстне

и го покрие със нагръчкана текстура...

 

Във кафенето със цигара тя седеше, а

деколтето - впечатляващо и страстно –

то ту се спускаше със еротичен шепот,

ту се издигаше, в пространство твърде тясно...

 

Аз втурнах се навътре устремено

и бара исках бързо да достигна, но

в полет устремът ми уловен угасна –

когато тази гледка ме застигна...

 

И в миг забравих за кафето, кроасана,

и млякото в добавка с бучка захар,

то толкоз неподготвен тя ме хвана, че

там застинах като платноход без вятър.

 

А дамата прекрасна, грациозна,

тя все така зад масата седеше

и пушеше със жест претенциозен,

нехаеща за за моето смущение.

 

О, приближих се сякаш, ама най-случайно,

и пооправих с леко нервен жест перчема

и с тембър като коцкар стар, изваян, й рекох:

„Добър ден, какво прекрасно време...“

 

Тя ми отвърна, после аз, и тя - отново,

и стана, сакаш знаем се отдавна, и

някак бързо запознанството ни ново,

започна да ни обещава малка тайна...

 

Ах ... наблюдавах тази гръцка хубост

и тази фина чувственост отсреща, и да

подметна, чаках, без следа от грубост,

аз предложение за по-интимна среща.

 

И най-накрая, страх-не-страх предложих,

да поизлезем вън на по разходка. И няма

как в това прекрасно време, предположих,

да не достигнем до квартирата ми кротка...

 

И в този миг дойде обратът странен,

тя гледката е още пред очите ми...

Как иззад масата надигна се да стане

и в миг разби на пух и прах мечтите ми...

 

Финесът гръцки, тази пищна пазва,

те били връх на айсберг тъй огромен,

че щом изпод тезгяха се показа

аз паднах и загубих свяст и помен.

 

Когато във съзнание пристигнах, о!

осъзнах, че нещо страшно ме притиска,

държи ме в лапите си звяр огромен и

всяка капчица живот ще ми изстиска...

 

И докато се връщах аз от нищото, на

пода в шепи стискайки главата, там

втора гледка мернах под полището –

две планини от карфиол да се подмятат...

 

И ... после друго много аз не помня.

То стана бързо, някак я издебнах,

като отвързан скочих през вратата

и с рев и сълзи презглава побегнах...

 

Така приключи случката физически,

успешно се спасих и се измъкнах

но още нося раните психически и

нощем често с пот се будя в мъки.

 

Затуй ще помня и на вас го казвам:

ако решите в тази област да блестите,

закони два да помните и спазвате –

и с тях ужасни тръпки ще спестите...

 

Закон Едно в сваляческия бизнес:

във флирт се влиза като при обсада –

проучваш първо крепостта с прецизност

и чак след туй обграждаш и нападаш...

 

Законът Втори го конкретизира

в частта за видимост едва до кръста:

бъди нащрек, не вярвай, подозирай,

и по възможност поопипай с пръсти...

 

И ако напипаш карфиола по дупéто,

освен ако не си му фен и мераклия,

изчезвай бързо като дим в небето

и знай, че бил си страшен късметлия...

 

И тук завършвам с тази случка странна

младежки свежа, тъпо - покъртителна,

с надеждата, ако за мен била е срамна,

то нека тя за вас е поучителна....

Чакам те. Чакаш ме. Идвам!

Дъждът ни държи. Късно е.

Искам те. Но се разминахме.

Мечтите са празни до пръсване...

 

Чакане, чакане, чакане. Какво?

От нищото заплакват очите ми!

Надеждата свива ръката ми.

В юмрук. Мълчанието ме боли...

 

Защо толкова се очаквахме?

Колко ли още ще издържим?

Две сълзи. Неучтиво изплакани,

но искрени - като куршуми...

 

Поемам дъх. Искам да викам!

Разпервам пръсти.

Пускам мълчанието.

От свободата мълчанието го боли!

Остава си свито в присъствието си...

 

Ще коленича и ще го помоля.

С думи прости ще му разкажа –

за нас, за прекрасните мигове и

сълзите ми две ще му покажа...

 

Върви си, ще кажа! Отивай си!

Да! И повече не искам да чакам!

Искам я! Искам я само за себе си!

И няма още какво да протакам...

 

Повече не искам да мълча! Не!

Искам да знаеш, че я желая! И ще

мина през бури и през дъждове,

но ще бъда със нея докрая!

 

Две очи и нежен тих овал –

извяна, като от блян

картина,

и вдъхновена

от ребро, сълза и кал,

и сътворена

от художник ненадминат...

 

Две очи във грижа и любов,

прегръдка щедра,

и опияняваща, и мека –

неземен дар,

божествен благослов,

даряващ

грях и прошка, и утеха...

 

Две очи и ангелско лице,

и устни като жар,

тъй огнени, игриви,

леки,

готови да разпалят

мигом див пожар,

но също –

да тъгуват и подкрепят...

 

Две звезди в небесния покров,

изгарящи, и искрени

и нежни,

като ръка за падналия,

като

камбанен звън във нощ,

даряващ

милост на изгубения,

и надежда...

 

Две очи - към небеса портал,

отвъд ума,

отвъд което виждам

и разбирам...

Две очи - аз вас съм ви избрал.

И щом посред звездите...

пак съм жив –

аз пак ще продължавам,

да избирам...

 

Да ви кажа, много съм добре...

Нямам, ама никакви проблеми...

Карам новата си яхта по море, а

на суша - ламборгинито червено...

 

Казвам ви, направо съм добре,

млад, висок и рус, очите – сини,

със загар от слънце и небе...

мацките за мене се избиват...

 

Здрав съм, имам палаво сърце,

хапчета не пия, тичам, плувам
само със съня ... не съм добре...но...

това...защото повечко пътувам...

 

Но така е – много съм зает, то

яхти и купони, танци, нощи луди,

сутрин взимам душ във самолета.

Как издържам ли? И аз това се чудя...?

 

Вчера бях във Ница, Монако,

утре в Кан до феста ще намина,

с куп звезди ще пием по едно,

ще вечерям с Брад и Анджелина...

 

Вдругиден ме чакат във Китай –

фабрика откривам, инвестирам,

после до Тибет ще скоча май и –

с Далай два дни ще медитирам...

 

В Южна Африка, Ангола и Судан,

обещах на Бил, ще мина да помогна,

на фондацията милион ще дам...

Как при този график да насмогна...?

 

Казвам ви, ужасно съм добре,

купонясвам, инвестирам и пътувам,

само ... дето ми мирише на менте ...

Господи, дали пък не сънувам...!?

 

Имам си една жилетка ...

Нищо чудно – ще ми кажете –

най-обикновена плетка и

бурми посред ръкавите ...

 

Да де, плетката е проста,

но не е в това въпросът –

две лице, едно – наопаки –

сякаш плел я е животът ...

 

Бях поканен прелюбезно

в инвестиционна схема

да подпиша аз платежно -

акции с дисконт да взема.

 

Туй е сделка на годината

шепнеше ми инвеститорът –

с рентабилност ненадмината,

а пък лихвите, а либорът ...

 

Че не спах нощес е ясно – с

толкоз цифри във главата ...

хем прекрасно, хем опасно,

бум – и скочих от скалата ...

 

По–нататък - вие знаете –

инвеститорът изчезна

във едно със авоарите ми

и усмивката любезна ...

 

Но от малката отстъпка

в инвеститорската сметка

как ми хрумна - и си купих

топла дрешка с проста плетка ...

 

Днес си имам моя фирма,

движа множество проекти,

а от глупостта ме пази

здрава, простичка жилетка ...

 

В живота си обичам две жени.

Две ангелски сърца, два стълба –

на съдбата ми опора.

Две цветя.

Едната - слънце,

утрем гали ме с лъчи.

А другата –

като луна във нощ изгрява

в тиха доба...

Дали проклет съм да обичам

наведнъж,

или пък дар най-висш получих аз

от Бога?

Не знам! Но знам –

че да си жив,

то равно е с любов,

дори ...

да любиш в страх

и във тревога!

Дори да знаеш, че светът ще

падне –

мигом

ще се сгромоли

ако пресрещнат се във ярост

непозната

тез две неземни светила ...

и ако във слънце

сблъска се луната...

 

И пак проклет или благословен,

не знам дали съм!

Праведен

пред Бог

и пред света,

и пред олтара свят на дните

сиви, земни?

Но знам,

че аз

пред тоз олтар

готов съм

да се поклоня!

Във всеки миг! Да коленича

най-смирен

и през сълзи да викна,

изкрещя:

Ах, Господи обичам аз света!

И две жени!

И всичко аз по две обичам!

Благодаря за този дар,

за нежността,

за пролетния дъх

пропиващ,

за дъжда

и сливането,

за мечтите...

И нека сутрин птици пеят пак

и нека пак нощта

изчаква кротко дните,

аз тука бях

и бях щастлив да мина,

да пламтя,

и от живота взех

и дадох,

и мечтах,

и бях обичан...

Чрез тях, чрез моите момичета

аз пак

с живота в страстен зов се сливам...

И през деня

пак слънцето ме гали,

а вечер

пак с луна потайна аз шептя

и пак

със нея в мислите заспивам...

И Господи, аз пак благодаря!

За всеки миг!

И допир!

Не! За всеки – два!

И хубостта и мъката

по две

живях! И пак по две

очаквах,

плаках

и пристигах...

И дваж по-чест

и по-щастлив,

аз знам, оттук ще си отида!

 

Оня ден във дрямка сладка

някак тъкмо по средата,

бях прекъснат най-внезапно

от въпрос припрян и кратък...

 

Щом очите си отворих,

там пред моя стол люлеещ,

внучето ми шестгодишно

настоя с въпроса тлеещ:

 

„- Дядо моля те, кажи ми –

важно е за мен да зная –

искам тази дума „време“,

смисълът й да узная...“

 

Ха сега, си викам - дядо,

да те видя колко струваш –

как на туй детенце младо

думата ще разтълкуваш...

 

Поизчаках малко време,

мозъкът ми да сработи,

да се върне пак при мене –

и житейските въпроси...

 

След поставянето трето

на въпроса, схванах ясно –

хванах за ръце детето

и поех в пътека тясна ...

 

„- Времето е дядо нещо,

дето има го за всички –

и за малки, и големи,

за растения, за птички ...“

 

Тука фалша си усетих –

май поех в пътеки други...

Господи, ела на помощ

тоз въпрос ще ме погуби...

 

„... то ни дава нам отсрочка –

продължих нататък бавно –

да осмислим всяка точка,

да простим, да позабравим...

 

То ни дава и възможност

да се връщаме обратно,

и зад всяка мега-сложност

дар да видим от съдбата.

 

Времето е наш учител,

то е в жилите, в кръвта ни,

то е най-велик лечител

за плътта и паметта ни ...

 

Времето обаче – дядо –

е за всеки най-различно –

някой го живее с благост,

друг - пилее го безлично ...

 

Трети ползва го практично,

а четвърти – му се мръщи...

И дори с цена различна

е в живот един и същи ...

 

Ето, примерно, поточето –

ей сега - от сняг родено...

То е пример доста точен –

нека повървим със него...

 

Щом роди се в планините

то във вихъра ще скочи,

ще се стрелне по скалите,

ще лети, бучи, клокочи ...

 

Ако питаш туй поточе

що е времето, къде е...? –

отговор не чакай, впрочем, -

то не мисли, то живее ....

 

То сега лети по пътя,

иска да расте и крепне

и недей го занимава с

теми твърде мимолетни...

 

Времето ни дава опит,

но не чакай ум от него,

просто - кротък събеседник –

то те чака, ти пък - него.

 

И когато в равнината

нашият поток пристигне

там промяна го очаква –

устремът му ще утихне.

 

И на вихъра на мястото

ще се влее стадий кротък,

сложен, същностен отрязък

в който всичко е Животът...

 

А пък още по-нататък

то ще е река голяма и

спокойно ще извива

през нивя и през поляни ...

 

Ха сега, попитай нея:

„- Ей река, какво е време?“

и изчакай ти да чуеш

отговорът благ от нея...

 

„- Тоз въпрос е толкоз древен –

ще рече през глъч от птички –

ако имаш време синко –

значи, всъщност, имаш всичко!

 

Ето аз сега се бавя. Искам

мъничка отсрочка,

че пред мен е океанът –

кръговратната ми точка...

 

Имах толкова проекти,

за живота твърде кратък

минах през пожари, рани

любих, мразих, пях и плаках...“

 

И реката ще замлъкне, ще

задреме в дрямка гладка,

и ще чака свойто време

във безвремието сладко...

 

„- Дядо, аз не те разбирам?!...-

тук през плач детето каза,

искам кратичко да зная

туй което ми разказваш ...“

 

Аз съм също тъй объркан

както малкото човече и

се чувствам стар, изтъркан

искам да приключим вече...

 

„ - Времето е синко дарът,

даден свише от съдбата

всеки идва си със него,

щом роди се на Земята.

 

Времето е хем подарък,

хем пък заем, скъп и кратък –

изтече ли то за тебе –

хоп и - връщаш! Без остатък!“

 

Знам, че пак не стана ясно,

но за мен е трудно също –

хем живял съм сума време –

А какво е, знам ли всъщност...?!

 

„ - Времето, най-сетне сине

тайна е комай голяма –

ето тук сме ний двамина –

дето що е, май, не знаем ...?!“

 

Тук се спрях и пообъркан

се отпуснах във креслото

взех лулата с жест изтъркан

и потънах във „какво“-то ...

 

Господи, как е възможно

да си минал през живота,

през надежди и тревоги

и през хиляди „какво“–та ...

 

и въпрос тъй прост и малък

будещ даже и насмешка

да те спъне като камък –

ръбест, мил, общочовешки...?

 

И от унеса се стреснах –

осъзнал, че тук сме двама –

и тече през нас Потокът

необятен, непрестанен...

 

Осъзнал, че мойта полза

всъщност май не е голяма,

тук прегърнах аз детето

ей така – с ръка през рамо...

 

„ – Всъщност аз не съм потребен!

На въпросът в тебе зреещ,

отговорът - пак е в тебе -

Литвай! Ще го изживееш ...“

 

Мисля, мисля, в късна доба,

и чертая сложна схема –

или ще ме вкара в гроба

или - кинтите ще взема...

 

Мисля, мисля, план чертая

данните анализирам,

всеки изход аз ще зная,

всеки фал ще прогнозирам.

 

Ще обмисля всичко точно,

ще пресметна и предвидя

после сума тлъста, сочна

в сметките ми ще премине...

 

Ще пътувам аз до Цюрих,

после Шанхай и сейшелите...

Бизнесът не е за баламите,

а - за умните и смелите!

 

Не, не съм глупак от вчера,

в бизнес като този сложен,

тази сделка щом спечеля,

после всичко ще заложа...

 

Ще направя нови схеми,

важни хора ще „премирам“

и без никакви проблеми

мега-бизнес ще стартирам...

 

Мисля, мисля, в късна доба

и чертая сложна схема...

Брей, не ми се ходи в гроба!

Искам кинтите да взема...

 

Бях решил, ей тъй, завчера

да се вдигна в планината –

да подишам въздух горски

и да разведря главата...

 

С кока кола, чипс и техно,

и със SUV по пътя прашен,

стигнах без да се усетя...

GPS-ът ми е страшен...

 

До поточето планинско,

звънко скачащо по склона

възхитен, притихнал седнах

със ... таблет и с телефона...

 

Фейса, скайпа, мейла, чата

проверих и отговорих,

тагнах, шотнах, после постнах

снимки с майката природа...

 

И си тръгнах аз към къщи

окрилен от красотата,

преизпълнен със възхита,

с мисли ведри във душата...

 

Боже, колко бе прекрасно,

чувствам че ще се разплача,

под въздействие вълшебно,

спускам бързо пътя в здрача ....

 

Бързам, още щом си вляза

профилите да прегледам –

как, добре ли съм излязъл,

кой ли „лайква“, кой ли „хейтва“...?

 

Можело - ми казват - да умра...

Ми, това го знаят и децата...?!

Нее...то можело, такова ... ей сега...

Нещо там не бѝло в ред с гръбнака...

 

Докторе, не ми е до шеги! Имам

работа, а ти - ужасна грешка!?

Знаеш ... и машината греши!?

Да не говорим колко е човешко...

 

Не! То всъщност бѝло диагноза

мотивирана и със печат скрепена.

Нещо като облачна прогноза,

но със дъжд - единствено за мене ...

 

Даже имало и снимки във анфас,

и във профил – цветно, актуално,

и по цялата телесна дължина –

сто процента най-професионално...

 

Докторе, недей така сега!

Спри, че се обърках във момента!?

Кал сме и ще идем пак в калта...

Стига снимки и медикаменти!

 

Знам, че във живота има кризи,

има болка, има и утеха...

Но нима сух наръч епикризи

могат в миг да отменят човека!?

 

Бил съм сине, брат ми, тате, мили,

„две и двеста“ бил съм и ги зная,

но откакто с теб сме се „сближили“

станах ...“пациентът в седма стая“ ...

 

Знам ли!? Нещо „малко-по-така“

бе планът за малката ми приказка?

Вкрая, примерно, за старец със брада,

не - за болнична алабалистика?

 

Докторе, смъртта е лайтмотив,

май, в лечебните ти диагнози?

Но пък аз съм с диагноза „още жив“

и да учиш още, май, ще се наложи!

 

За теб поиска да напиша стих –

затуй че си била, че те е имало...

Без тема - като спомен мил и тих

за теб, за нас, за хубавото минало...

 

Пиши, че много важна съм била,

за тебе и приятелите, за роднините,

пиши за всички шантави неща,

които преживяхме през годините...

 

Да пиша стих, поръча ми – така –

за епиграма върху черна плоча.

Повярвай - седнах и се молих на

листа, и себе си – поне да го започна...

 

И после драсках рими – ей така –

куп гарвани отнийде долетели, -

неврачни като банда плашила

насред поле от мисли изветрели...

 

И в миг като изгряваща дъга над

пролетно поле от слънчогледи –

усетих как отми от мен дъжда

скованост, мъка и тревоги бледи...

 

Изхвърлих всичко, скъсах и изтрих!

И се кълна във всичко мило, свято –

не ще напиша аз за тебе стих

със спомени и със сълзи проляти ...

 

Да, ще напиша още два! Или пък

хиляди, но те ще са за двама – и –

няма да прозира в тях тъга, и

няма в тях да има лична драма...

 

Поиска стих - за теб - да сътворя!

Добре, но знай! От всичките куплети

които аз на теб ще посветя – от

тях надежда и любов ще светят!

 

В известен

смисъл –

май, че остарях?!

Но не - заради

сивото в косите!

Дори не е и

зарад сторен

грях -

че той е свързан

с хиляди забрани,

но и с

миг единствен

да полетиш,

без страх,

с живота

можейки

да заплатиш

в замяна...

Не! Друг е

моят зъл герой

и той нанася

не по-малки

рани -

„житейски страх“

се казва

подло той –

пъшкул от

мъки

и самозабрани!

От туй да бъда,

да обичам,

да творя,

от туй да си мълча

благоприлично,

и глупави съвети да

търпя –

„...да не приемам

всичко твърде лично...“

Стаен и див,

Вдървяващ

мисълта –

лишаващ ми животеца

от смисъл,

с тоз пъклен страх

кой, Боже мой,

така

на мижитуркане

и жал

ме е орисал...?!

Какво по-тежко

от живот в калта,

скован да

вярваш

в лоша орисия,

да си повтаряш,

че

за всяка болка

зла

ти дваж

по-силна

имаш си ракия...

И уморен,

от тая сивота

ще кажа нещо

много важно

тука!

Не искам веч

окови,

празнота!

Не искам

Ценното

да гледам

от боклука!

Сега ще си

налея уиски с лед

и пура

най-уханна ще

запаля,

и сивотата ще

кача на самолет

с билет

еднопосочен

до Австралия.

И

с тънка четка,

и бои безчет,

живота си

наново

ще рисувам –

с любов

и страст,

простор

и цветни дни напред...

Живот, здравей!

Аз идвам,

с теб да полудувам...