Да.

Чувствам, че и аз

имам своята дарба

от способности поетични.

И аз в моя живот,

 най-вероятно, ще напиша

моите стихове уникални

и, може би,

 дълбоко, трогателно лирични.

Сигурно банални,

 понякога бездарни…

Но мои.

И лични.

И бъдете сигурни –

доста често дръзки,

 нахални

или - ужасно неприлични.

Стихове, които идват

от дълбините на

моята душа.

Песни за доброто,

песни за любовта,

 и за мечтите,

 за борбата,

 за жертвите,

 за надеждите и

за страстта,

за лъжите и,

за подлостта

и за болката в гърдите,

раздираща нощта и

държаща будни очите...

...

Всъщност, защо ли да

ги пиша, като не знам

дали въобще искам

хората да ги четат?

И поетите като художниците

все ги чакат да вземат

и да умрат,

пък тогава да започнат

да ги възхваляват.

Да им правят анализи

и даже в училищата

да ги изучават.

Но тя, дарбата творческа,

уви,

е нещо такова,

бих казал,

изключително, магично и

много действено.

И към тебе тя

има своя си собствен подход...

Иска да се изяви,

да се свърже...

да попие ... и после...

да роди плод...

Езотерична е....

Тя на мира няма да те остави.

Ще те човърка,

ще те мъчи

докато не я пуснеш.

Докато не излезе наяве.

И после ще отлети,

ще си замине и

ще те изостави...

и ще заживее

свой си собствен живот...

...

Да. Знам, разбира се,

че има и много

други поети –

и те също ще напишат

техните гениални куплети.

Даже сигурно ги редят

в същия този момент.

Аз пък

ще ви занимавам

ако останете тук до края –

със мен.

И по-скоро с моите

мисли различни

за живота

за кредото,

и други такива лични –

за чувствеността,

за доброто и

злото и за

действителносттта.

Такава,

разбира се,

каквато аз я познавам,

отхвърлям...

или пък признавам...

Сега, в този момент,

когато тези

умности сея,

ако ме питате:

„Какво е животът“

Аз ще ви кажа:

„Да, имам идея!“

И не защото

ще ви я кажа. Не!

Не съм толкоз

наивен,

аз просто човек

съм интерактивен

и

бих споделил

само моето осъзнаване...

А то

простичко много е:

Моят живот е

моето преминаване!

Аз стигнах дотука!

Аз продължавам

нататък!

Аз обичам живота -

тъй сладко

угрижен и

тъй отчайващо

кратък!

Като лист,

бях носен,

гален бях,

като цвете,

изгарян  - до пепел бях

и брулен до смърт

от ветровете.

Нощи с плач съм

изпращал,

утрини съм срещал

с молитва

и пак

благодарен изпращам

почитта си към

всичко велико!

На слънцето за топлия лъч,

на вятъра - за хладината,

на реката за мислите,

за мъдростта - на луната...

И това, до което

съм стигнал,

моята вяра,

дарбата ми,

моята есенция,

тук ще ги

прочетете,

в някоя и друга сентенция,

в някой грешен куплет,

или пък - между редовете...

И ако за вас важно е

да разберете,

или пък

сте любопитни

само ...

туй ще ви кажа:

четете, четете, четете ...

Поезията моя,

писах я

със собствения си живот –

Бил съм ту дявол,

ту бог...

Дишал съм,

мечтал съм,

живял съм,

бил съм ту беден,

ту богат...

Но знам:

и аз нещичко дал съм

на таз прекрасна,

мила земя и

на този грешен,

грешен свят...

 

Ти беше пеперуда

дошла от тъмнината

със мен да си играеш,

със мене – светлината.

 

В началото се радвах,

че гониш самотата,

но после ми омръзна и –

опарих ти крилцата...

 

Наперена, игрива

със ярки дръзки краски

ти бързо си погина

от моите груби ласки.

 

Чувствам те как стенеш

и душевно, и телесно

но нима си мислиш мила,

че на мене ми е лесно!?

 

Отидох да бера роса

със нея роза да накича,

че щом видях я и разбрах –

на нея много й прилича.

 

Веднага погледа ми спря

таз пъпка нежна и свенлива,

че сред останалите тя

една бе толкова красива.

 

Но щом се върнах и разбрах,

че розата е разцъфтяла

и с чудния си аромат

на друг ума бе завъртяла...

 

Искам да пия на небето аромата!

Искам да видя на слънцето ириса!

Искам да чувам как никне тревата!

Искам да вдишвам на водата мириса!

 

Искам!

Но знам, че цената висока е.

Не един устремен е загинал в мечтата си...

 

Да!

Но не мога да бъда предишния!

Ще разкъсам отвътре душата си.

 

Нощ

Когато,

зъбато

съдбата ухили се

и свие в закана

пестници ...

и ти

приготви се

да бръкнеш чепато

във нейните

грозни зеници!

 (1993)

 

Ден

Когато,

погали те

Слънцето свято

и грейне във

твоите къдрици ...

Бъди благодарен,

танцувай

със вятъра

и пей

със свободните птици...

(2014)

 

Диан Димов

23.04.2014 г.

11.02 h

 

Беше тъмно, беше мрачно

музиката бе висока,

аз те щипнах, ти ме бутна

рекох – да си вземем тока..?!!

 

Дансингът е яка сцена,

но за нас аз друга зная,

виждам те, че си навита –

да се чупим в мойта стая...

 

Минали отвътре прага,

на хотелската ми стая

в страст и много неизбежно

бързам да те опозная...

 

За целувки няма време,

туй подробност е досадна,

дрехите – и те са бреме,

искам вече да те грабна..

 

Искам да не го протакаш,

и в целувка нежна, жадна

палав танц да потанцуваш

после аз ще те нападна...

 

Тази цепка на полата,

искам да я доразпоря, че

усещам, мощ позната

в панталоните говори.

 

Да усетя допир нежен,

кожата ти да целувам,

и езикът ми наежен,

да те търси и лудува...

 

Моя сладка малка свалка

повече не ща да трая,

искам целия с мечтите,

да съм в теб сега до края.

 

И дъхът ми да усетиш,

как погалва те нахално,

след това припламва огън,

и изтръпваш моментално.

 

После бързо и чевръсто,

да изчезнем зад безкрая,

и във тази поза жадна,

пак и пак да те позная...

 

После след като посвършим

пет-шестнайсет пъти двама,

свалката ще поизбършем -...

Джентълмен съм, ти си дама...

 

В бара бързо ще се върнем,

ти при него, аз при нея,

нежно ще си ги прегърнем,

после с тях ще се посмеем...

 

Ще ни топли нещо срамно,

малко, еротично, тайно -

ти стоиш на стола странно,

аз – усмихнат съм издайно...

 

И ако случайно мигом,

се спогледаме погрешка,

в тъмното ще се усмихнем,

с благодарност най-човешка...

 

Гледам те седиш на бара

издокарана, страхотна

със мартини и цигара, с

къса тясна черна рокля...

 

Още като те погледнах

и интереса ми възбуди,

напращелите ти форми

кой ще гали се зачудих..?

 

Гледам те и си ми ясна –

котка си перверзна, дива,

търсиш някой да раздруса

твоята снага игрива...

 

Само с гледане не става,

аз те зная колко струваш

две - три леки питиета и

със мен ще пофлиртуваш.

 

Ще си поседим на бара,

ще побъбрим за живота,

после горе в мойта стая

ще те кàча на барплота...

 

Нежно роклята ефирна ще

повдигна чак над кръста,

и настръхналата кожа ще

погаля с два-три пръста...

 

После щом дъха усетиш

да се плъзга по корема и

бедрата щом разтвориш

искам нежно да те взема.

 

Ей така в ръцете, в шепи,

дупето ти да подхвана,

да усетя, че ме искаш и

да ме молиш да остана...

 

Устните ти влажни долу

да почувстваш как целувам

и с езика да прониквам, и

да търся, да лудувам...

 

И докато се усетиш

още не съвсем разбрала

де е горе, де е долу, вече

ще си ми се дала...

 

Но когато свършиш първа

и си мислиш, че това е,

с изненада ще усетиш,

че тепърва те желая.

 

Зная, че си хищна риба

и го искаш не по-малко,

ако там не ме усетиш

ще ти липсва, ще е жалко...

 

Първо ще те поцелувам,

после ще те изненадам хладно

и със теб ще потанцувам

опознавайки те жадно...

 

Моя катеричка нежна,

гледам те и вече зная – в

тази свалка тъй небрежна

хвърлям се, без да се мая...

 

Боже, колко си красива,

гледам те и съм натясно –

твоите устни тъй бъбриви,

искам да нахапя страстно.

 

Аз към тебе се навеждам –

ти отдръпваш се небрежно,

аз в зърната ти се вглеждам,

тебе - струва ти се смешно...

 

Тук на бара си бърборим

вече час и половина,

само от мартини сбрахме

вече две кила маслини...

 

И не зная как изглеждам –

като тъп ли загубен, но

във всъщност скъпа моя,

просто много съм възбуден.

 

По извивката на бюста

съдя, че нещата всъщност

никак няма да са лесни –

ще си трябва мощ и сръчност...

 

Аз приготвям нова хватка,

ти отпускаш се на бара,

ах, ще бъде толкоз сладко –

щом на голо те набарам...

 

И по ханша и бедрата,

погледът ми бяга плътно

и небрежно под полата

като звяр в тъмата хлътва.

 

Хайде, мила моя, нежна,

хайде да се уважаваме,

аз ще стана, ти ще дойдеш

и да минем към сближаване.

 

Хайде, палавнице млада,

нека да не прекаляваме,

в тоя бар да не допуснем

в приказки да остаряваме...

 

Стига толкоз вече викам –

време е за друга бира –

да си бръкнеме във гащите

и да скъсаме синджира ...

 

Сам притихнал в полумрака,

слят напълно с тъмнината

търпеливо те причаквам –

с револвер студен в ръката...

 

Щом те видя – и си мъртъв –

ти в това не се съмнявай,

за мизерната си кожа

според мен се притеснявай...

 

Ти си вреден и не трябва

въздуха да замърсяваш...

За живота ти си пречка –

време е да се спасяваш...

 

Ти си зъл и си излишен,

може да звучи банално,

но така са правилата – ще

те гръмна професионално...

 

И когато всичко свърши

и със изстрел те съборя,

зли, изгаснали очички

бавно с пръсти ще притворя...

 

Ти със дупки ще останеш

във гърдите и в главата,

аз пък в уличките тъмни

ще изчезна сред мъглата...

 

Лош си ти, но изначално

знам, дължа ти уважение...

Аз работя професионално –

ти за мен си задължение...

 

Ти за мен си плик със снимки

аз дори не те познавам

и затуй, че ще те свитна

предварително се извинявам...

 

Но предвид какъв си гнусен,

зъл, и гледаш неприятно –

мисля, че със удоволствие

ще те гръмна и безплатно...

 

Ще си отида тихо и достойно, и

няма да тежа на чужди плещи...

Ще ви напусна хладно и спокойно.

Не ми палете, моля, тежки свещи...

 

Ще тръгна преспокойно към сумрака,

и ще се влея нежно в тъмнината,

а на брега Лодкарят ще ме чака –

ще се кача с паричка във ръката.

 

И тялото ще съм оставил като дреха,

използвана, ненужна, много стара,

и в лодката ще скоча волно, леко

и ще приседна ведро до Лодкаря...

 

А той ще си мълчи, ще е намръщен,

затуй му плащат – да мълчи, да кара!

Аз ще съм весел, аз ще се завръщам

във моя дом, при старите другари.

 

И няма аз назад да се обръщам,

и няма сълзи във захлас да лея,

и въпреки, че в спомен се превръщам

по пътя весела мелодия ще пея...

 

Ще минем през мъгли, води дълбоки,

ще му подам паричката накрая

и на брега оттатък ще прескоча,

той ще обърне, аз - ще засияя...

 

Така го виждам моето завръщане,

като в балада звънка там току-на-края,

кога певецът в песен се превръща –

отвъд дъха, отвъд ума, отвъд безкрая...

 

Очаквайте ме ангели небесни!

Живях. Живота дръзко уважавах!

Грешах, избирах избори нелесни,

обичах, мразих, падах, продължавах...

 

Очаквайте ме пак да ви прегърна!

Паричката ще стискам и ще трая,

и не че бързам пак да се завърна,

но този разказ вече е към края...

 

За тази случка моя смешна, срамна

и тъпа, на места дори мъчителна,

днес съм се сетил и ще ви разкажа –

дано да е за вас по - поучителна...

 

За карфиола става дума в редовете

оттук надолу, и така почти до края,

но не за готвене рецепта ще четете,

а за човешка драма с викове накрая.

 

Да, карфиолът е растение прекрасно,

за супи, ястия и задушен на гарнитура,

но е ужасно щом по дупето израстне

и го покрие със нагръчкана текстура...

 

Във кафенето със цигара тя седеше, а

деколтето - впечатляващо и страстно –

то ту се спускаше със еротичен шепот,

ту се издигаше, в пространство твърде тясно...

 

Аз втурнах се навътре устремено

и бара исках бързо да достигна, но

в полет устремът ми уловен угасна –

когато тази гледка ме застигна...

 

И в миг забравих за кафето, кроасана,

и млякото в добавка с бучка захар,

то толкоз неподготвен тя ме хвана, че

там застинах като платноход без вятър.

 

А дамата прекрасна, грациозна,

тя все така зад масата седеше

и пушеше със жест претенциозен,

нехаеща за за моето смущение.

 

О, приближих се сякаш, ама най-случайно,

и пооправих с леко нервен жест перчема

и с тембър като коцкар стар, изваян, й рекох:

„Добър ден, какво прекрасно време...“

 

Тя ми отвърна, после аз, и тя - отново,

и стана, сакаш знаем се отдавна, и

някак бързо запознанството ни ново,

започна да ни обещава малка тайна...

 

Ах ... наблюдавах тази гръцка хубост

и тази фина чувственост отсреща, и да

подметна, чаках, без следа от грубост,

аз предложение за по-интимна среща.

 

И най-накрая, страх-не-страх предложих,

да поизлезем вън на по разходка. И няма

как в това прекрасно време, предположих,

да не достигнем до квартирата ми кротка...

 

И в този миг дойде обратът странен,

тя гледката е още пред очите ми...

Как иззад масата надигна се да стане

и в миг разби на пух и прах мечтите ми...

 

Финесът гръцки, тази пищна пазва,

те били връх на айсберг тъй огромен,

че щом изпод тезгяха се показа

аз паднах и загубих свяст и помен.

 

Когато във съзнание пристигнах, о!

осъзнах, че нещо страшно ме притиска,

държи ме в лапите си звяр огромен и

всяка капчица живот ще ми изстиска...

 

И докато се връщах аз от нищото, на

пода в шепи стискайки главата, там

втора гледка мернах под полището –

две планини от карфиол да се подмятат...

 

И ... после друго много аз не помня.

То стана бързо, някак я издебнах,

като отвързан скочих през вратата

и с рев и сълзи презглава побегнах...

 

Така приключи случката физически,

успешно се спасих и се измъкнах

но още нося раните психически и

нощем често с пот се будя в мъки.

 

Затуй ще помня и на вас го казвам:

ако решите в тази област да блестите,

закони два да помните и спазвате –

и с тях ужасни тръпки ще спестите...

 

Закон Едно в сваляческия бизнес:

във флирт се влиза като при обсада –

проучваш първо крепостта с прецизност

и чак след туй обграждаш и нападаш...

 

Законът Втори го конкретизира

в частта за видимост едва до кръста:

бъди нащрек, не вярвай, подозирай,

и по възможност поопипай с пръсти...

 

И ако напипаш карфиола по дупéто,

освен ако не си му фен и мераклия,

изчезвай бързо като дим в небето

и знай, че бил си страшен късметлия...

 

И тук завършвам с тази случка странна

младежки свежа, тъпо - покъртителна,

с надеждата, ако за мен била е срамна,

то нека тя за вас е поучителна....

 

Да ви кажа, много съм добре...

Нямам, ама никакви проблеми...

Карам новата си яхта по море, а

на суша - ламборгинито червено...

 

Казвам ви, направо съм добре,

млад, висок и рус, очите – сини,

със загар от слънце и небе...

мацките за мене се избиват...

 

Здрав съм, имам палаво сърце,

хапчета не пия, тичам, плувам
само със съня ... не съм добре...но...

това...защото повечко пътувам...

 

Но така е – много съм зает, то

яхти и купони, танци, нощи луди,

сутрин взимам душ във самолета.

Как издържам ли? И аз това се чудя...?

 

Вчера бях във Ница, Монако,

утре в Кан до феста ще намина,

с куп звезди ще пием по едно,

ще вечерям с Брад и Анджелина...

 

Вдругиден ме чакат във Китай –

фабрика откривам, инвестирам,

после до Тибет ще скоча май и –

с Далай два дни ще медитирам...

 

В Южна Африка, Ангола и Судан,

обещах на Бил, ще мина да помогна,

на фондацията милион ще дам...

Как при този график да насмогна...?

 

Казвам ви, ужасно съм добре,

купонясвам, инвестирам и пътувам,

само ... дето ми мирише на менте ...

Господи, дали пък не сънувам...!?

 

Имам си една жилетка ...

Нищо чудно – ще ми кажете –

най-обикновена плетка и

бурми посред ръкавите ...

 

Да де, плетката е проста,

но не е в това въпросът –

две лице, едно – наопаки –

сякаш плел я е животът ...

 

Бях поканен прелюбезно

в инвестиционна схема

да подпиша аз платежно -

акции с дисконт да взема.

 

Туй е сделка на годината

шепнеше ми инвеститорът –

с рентабилност ненадмината,

а пък лихвите, а либорът ...

 

Че не спах нощес е ясно – с

толкоз цифри във главата ...

хем прекрасно, хем опасно,

бум – и скочих от скалата ...

 

По–нататък - вие знаете –

инвеститорът изчезна

във едно със авоарите ми

и усмивката любезна ...

 

Но от малката отстъпка

в инвеститорската сметка

как ми хрумна - и си купих

топла дрешка с проста плетка ...

 

Днес си имам моя фирма,

движа множество проекти,

а от глупостта ме пази

здрава, простичка жилетка ...

 

Оня ден във дрямка сладка

някак тъкмо по средата,

бях прекъснат най-внезапно

от въпрос припрян и кратък...

 

Щом очите си отворих,

там пред моя стол люлеещ,

внучето ми шестгодишно

настоя с въпроса тлеещ:

 

„- Дядо моля те, кажи ми –

важно е за мен да зная –

искам тази дума „време“,

смисълът й да узная...“

 

Ха сега, си викам - дядо,

да те видя колко струваш –

как на туй детенце младо

думата ще разтълкуваш...

 

Поизчаках малко време,

мозъкът ми да сработи,

да се върне пак при мене –

и житейските въпроси...

 

След поставянето трето

на въпроса, схванах ясно –

хванах за ръце детето

и поех в пътека тясна ...

 

„- Времето е дядо нещо,

дето има го за всички –

и за малки, и големи,

за растения, за птички ...“

 

Тука фалша си усетих –

май поех в пътеки други...

Господи, ела на помощ

тоз въпрос ще ме погуби...

 

„... то ни дава нам отсрочка –

продължих нататък бавно –

да осмислим всяка точка,

да простим, да позабравим...

 

То ни дава и възможност

да се връщаме обратно,

и зад всяка мега-сложност

дар да видим от съдбата.

 

Времето е наш учител,

то е в жилите, в кръвта ни,

то е най-велик лечител

за плътта и паметта ни ...

 

Времето обаче – дядо –

е за всеки най-различно –

някой го живее с благост,

друг - пилее го безлично ...

 

Трети ползва го практично,

а четвърти – му се мръщи...

И дори с цена различна

е в живот един и същи ...

 

Ето, примерно, поточето –

ей сега - от сняг родено...

То е пример доста точен –

нека повървим със него...

 

Щом роди се в планините

то във вихъра ще скочи,

ще се стрелне по скалите,

ще лети, бучи, клокочи ...

 

Ако питаш туй поточе

що е времето, къде е...? –

отговор не чакай, впрочем, -

то не мисли, то живее ....

 

То сега лети по пътя,

иска да расте и крепне

и недей го занимава с

теми твърде мимолетни...

 

Времето ни дава опит,

но не чакай ум от него,

просто - кротък събеседник –

то те чака, ти пък - него.

 

И когато в равнината

нашият поток пристигне

там промяна го очаква –

устремът му ще утихне.

 

И на вихъра на мястото

ще се влее стадий кротък,

сложен, същностен отрязък

в който всичко е Животът...

 

А пък още по-нататък

то ще е река голяма и

спокойно ще извива

през нивя и през поляни ...

 

Ха сега, попитай нея:

„- Ей река, какво е време?“

и изчакай ти да чуеш

отговорът благ от нея...

 

„- Тоз въпрос е толкоз древен –

ще рече през глъч от птички –

ако имаш време синко –

значи, всъщност, имаш всичко!

 

Ето аз сега се бавя. Искам

мъничка отсрочка,

че пред мен е океанът –

кръговратната ми точка...

 

Имах толкова проекти,

за живота твърде кратък

минах през пожари, рани

любих, мразих, пях и плаках...“

 

И реката ще замлъкне, ще

задреме в дрямка гладка,

и ще чака свойто време

във безвремието сладко...

 

„- Дядо, аз не те разбирам?!...-

тук през плач детето каза,

искам кратичко да зная

туй което ми разказваш ...“

 

Аз съм също тъй объркан

както малкото човече и

се чувствам стар, изтъркан

искам да приключим вече...

 

„ - Времето е синко дарът,

даден свише от съдбата

всеки идва си със него,

щом роди се на Земята.

 

Времето е хем подарък,

хем пък заем, скъп и кратък –

изтече ли то за тебе –

хоп и - връщаш! Без остатък!“

 

Знам, че пак не стана ясно,

но за мен е трудно също –

хем живял съм сума време –

А какво е, знам ли всъщност...?!

 

„ - Времето, най-сетне сине

тайна е комай голяма –

ето тук сме ний двамина –

дето що е, май, не знаем ...?!“

 

Тук се спрях и пообъркан

се отпуснах във креслото

взех лулата с жест изтъркан

и потънах във „какво“-то ...

 

Господи, как е възможно

да си минал през живота,

през надежди и тревоги

и през хиляди „какво“–та ...

 

и въпрос тъй прост и малък

будещ даже и насмешка

да те спъне като камък –

ръбест, мил, общочовешки...?

 

И от унеса се стреснах –

осъзнал, че тук сме двама –

и тече през нас Потокът

необятен, непрестанен...

 

Осъзнал, че мойта полза

всъщност май не е голяма,

тук прегърнах аз детето

ей така – с ръка през рамо...

 

„ – Всъщност аз не съм потребен!

На въпросът в тебе зреещ,

отговорът - пак е в тебе -

Литвай! Ще го изживееш ...“

 

Мисля, мисля, в късна доба,

и чертая сложна схема –

или ще ме вкара в гроба

или - кинтите ще взема...

 

Мисля, мисля, план чертая

данните анализирам,

всеки изход аз ще зная,

всеки фал ще прогнозирам.

 

Ще обмисля всичко точно,

ще пресметна и предвидя

после сума тлъста, сочна

в сметките ми ще премине...

 

Ще пътувам аз до Цюрих,

после Шанхай и сейшелите...

Бизнесът не е за баламите,

а - за умните и смелите!

 

Не, не съм глупак от вчера,

в бизнес като този сложен,

тази сделка щом спечеля,

после всичко ще заложа...

 

Ще направя нови схеми,

важни хора ще „премирам“

и без никакви проблеми

мега-бизнес ще стартирам...

 

Мисля, мисля, в късна доба

и чертая сложна схема...

Брей, не ми се ходи в гроба!

Искам кинтите да взема...

 

Бях решил, ей тъй, завчера

да се вдигна в планината –

да подишам въздух горски

и да разведря главата...

 

С кока кола, чипс и техно,

и със SUV по пътя прашен,

стигнах без да се усетя...

GPS-ът ми е страшен...

 

До поточето планинско,

звънко скачащо по склона

възхитен, притихнал седнах

със ... таблет и с телефона...

 

Фейса, скайпа, мейла, чата

проверих и отговорих,

тагнах, шотнах, после постнах

снимки с майката природа...

 

И си тръгнах аз към къщи

окрилен от красотата,

преизпълнен със възхита,

с мисли ведри във душата...

 

Боже, колко бе прекрасно,

чувствам че ще се разплача,

под въздействие вълшебно,

спускам бързо пътя в здрача ....

 

Бързам, още щом си вляза

профилите да прегледам –

как, добре ли съм излязъл,

кой ли „лайква“, кой ли „хейтва“...?

 

Можело - ми казват - да умра...

Ми, това го знаят и децата...?!

Нее...то можело, такова ... ей сега...

Нещо там не бѝло в ред с гръбнака...

 

Докторе, не ми е до шеги! Имам

работа, а ти - ужасна грешка!?

Знаеш ... и машината греши!?

Да не говорим колко е човешко...

 

Не! То всъщност бѝло диагноза

мотивирана и със печат скрепена.

Нещо като облачна прогноза,

но със дъжд - единствено за мене ...

 

Даже имало и снимки във анфас,

и във профил – цветно, актуално,

и по цялата телесна дължина –

сто процента най-професионално...

 

Докторе, недей така сега!

Спри, че се обърках във момента!?

Кал сме и ще идем пак в калта...

Стига снимки и медикаменти!

 

Знам, че във живота има кризи,

има болка, има и утеха...

Но нима сух наръч епикризи

могат в миг да отменят човека!?

 

Бил съм сине, брат ми, тате, мили,

„две и двеста“ бил съм и ги зная,

но откакто с теб сме се „сближили“

станах ...“пациентът в седма стая“ ...

 

Знам ли!? Нещо „малко-по-така“

бе планът за малката ми приказка?

Вкрая, примерно, за старец със брада,

не - за болнична алабалистика?

 

Докторе, смъртта е лайтмотив,

май, в лечебните ти диагнози?

Но пък аз съм с диагноза „още жив“

и да учиш още, май, ще се наложи!

 

За теб поиска да напиша стих –

затуй че си била, че те е имало...

Без тема - като спомен мил и тих

за теб, за нас, за хубавото минало...

 

Пиши, че много важна съм била,

за тебе и приятелите, за роднините,

пиши за всички шантави неща,

които преживяхме през годините...

 

Да пиша стих, поръча ми – така –

за епиграма върху черна плоча.

Повярвай - седнах и се молих на

листа, и себе си – поне да го започна...

 

И после драсках рими – ей така –

куп гарвани отнийде долетели, -

неврачни като банда плашила

насред поле от мисли изветрели...

 

И в миг като изгряваща дъга над

пролетно поле от слънчогледи –

усетих как отми от мен дъжда

скованост, мъка и тревоги бледи...

 

Изхвърлих всичко, скъсах и изтрих!

И се кълна във всичко мило, свято –

не ще напиша аз за тебе стих

със спомени и със сълзи проляти ...

 

Да, ще напиша още два! Или пък

хиляди, но те ще са за двама – и –

няма да прозира в тях тъга, и

няма в тях да има лична драма...

 

Поиска стих - за теб - да сътворя!

Добре, но знай! От всичките куплети

които аз на теб ще посветя – от

тях надежда и любов ще светят!

 

В известен

смисъл –

май, че остарях?!

Но не - заради

сивото в косите!

Дори не е и

зарад сторен

грях -

че той е свързан

с хиляди забрани,

но и с

миг единствен

да полетиш,

без страх,

с живота

можейки

да заплатиш

в замяна...

Не! Друг е

моят зъл герой

и той нанася

не по-малки

рани -

„житейски страх“

се казва

подло той –

пъшкул от

мъки

и самозабрани!

От туй да бъда,

да обичам,

да творя,

от туй да си мълча

благоприлично,

и глупави съвети да

търпя –

„...да не приемам

всичко твърде лично...“

Стаен и див,

Вдървяващ

мисълта –

лишаващ ми животеца

от смисъл,

с тоз пъклен страх

кой, Боже мой,

така

на мижитуркане

и жал

ме е орисал...?!

Какво по-тежко

от живот в калта,

скован да

вярваш

в лоша орисия,

да си повтаряш,

че

за всяка болка

зла

ти дваж

по-силна

имаш си ракия...

И уморен,

от тая сивота

ще кажа нещо

много важно

тука!

Не искам веч

окови,

празнота!

Не искам

Ценното

да гледам

от боклука!

Сега ще си

налея уиски с лед

и пура

най-уханна ще

запаля,

и сивотата ще

кача на самолет

с билет

еднопосочен

до Австралия.

И

с тънка четка,

и бои безчет,

живота си

наново

ще рисувам –

с любов

и страст,

простор

и цветни дни напред...

Живот, здравей!

Аз идвам,

с теб да полудувам...

 

Отиде си от мене младостта,

отиде си и взе със нея чудото

да ходя с вечно счупена глава,

да се опивам, недокоснал виното...

 

Отиде си от мене дързостта,

отиде си и взе със нея лудото

желание да пея, да летя, и да

не мисля за проблемите на утрото...

 

Отиде си от мене младостта,

изнизаха се бързичко годините

снегът остана в моята коса, а си

заминаха един след друг роднините...

 

Заминаха и старите приятели, и

буйният ми нрав със тях, чевръсто...

За спомен ми остави всички дългове

и болките в коляното и кръста...

 

Остана с мене само старостта и

самотата тихичко до мен приседна,

и спря да скърца входната врата,

а пантите ръжда прояжда вредна.

 

Притихнал кротко в стаята седя

и тихо чакам тая немощ пуста,

да дойде, да ме хване подръка,

и заедно да завървим към кръста.

 

Така седя, загледан в мойта стая в

животеца ми грешен и раздрънкан...

И се усещам, че не ще да стане тая –

Ела! Търси ме! Аз изчезвам вънка...

 

Имам си прекрасна каравана –

стаичка мънѝчка - с колелета...

С нея знам, по който път да хвана,

имам дом и покрив под небето.

 

С нея имам всичките полянки,

с макове, пчели и билки диви,

вечери сред облаци светулки

и безброй щурци песнолюбиви...

 

С нея имам плажовете диви,

кротостта на лунните пътеки,

вплетените пръсти мълчаливо,

край вълни замислени и леки.

 

С нея имам златни листопади

носталгично-щедри в тиха есен,

хладни нощи край магични клади,

шумен глъч, китара с тиха песен...

 

Моя малка, пъстра каравана – с

теб съм жив, свободен; с тебе мога

без да знам щом седна зад волана

докъде ще стигна в късна доба!

 

Изгревът къде ще ме пробуди,

с птиците, заплели волни песни

край потоци впуснати и луди

във живот свободен и чудесен.

 

Моя малка, тясна караванка,

мое нежно, полско, диво цвете,

с тебе знам: по който друм да хвана

имам дом по път към боговете...

 

Сънувах моята

неродена дъщеря,

и спомени несътворени

с нея аз сънувах...

Играхме си, щуряхме – хей така -

във сън от макове

и хризантеми,

и гонехме се, пяхме,

аз й брах цветя...

Сладурче в рокля пъстра

и очи големи...

---

А после учих я

да кара колело,

притичвайки придържах,

после пусках...

Лекичко,

с надеждата дано,

дано, да продължи сама,

без мене...!

След туй през плач

промивахме,

охлузените колена,

превързвахме, целувахме,

и пак, и пак,

и пак, се втурвахме

напред въодушевени...

...

Ревнувах моята

красива дъщеря

от палавите, лошите

момчета

и пазих я  - от болка, от лъжа,

честта опазвах

на невинно,

нежно цвете...

И молих Бога,

умолявах

всички небеса,

да я закрилят

и да я подкрепят...

---

И до олтар я водих после,

под ръка,
в прекрасна бяла рокля

и воали...

И бях най-гордия,

и

най-щастливия баща,

а тя –

най-прелестната –

приказна принцеса....

---

Сънувах моята

неродена дъщеря –

и вече стар бях аз,

и нѐмощен

безсилен,

а тя бе зряла, хубава жена

и до леглото ми стоеше

обичливо.

Сбогувах се наум –

с една сълза,

отронена издайно,

мълчаливо,

И тя разбра и моята ръка

пристисна

леко, нежно,

но красноречиво....

...

За този сън, тъй кратка бе нощта...

От този сън

не исках

да се връщам..!

Притихнал плаках,

молих Бог,

на колена!

Аз ще те чакам!

Аз ще те чакам, мила моя дъще....

07.01.2017

 

Седим си с двамата мои другари 

във безименна кръчма в квартала,

а навън побелял, мразовит януари

препокрива стрехите с парцали.

 

Седим си сговорно ние тримѝната

на раздумка приятелска, мека, а

снегът на инат на искрите в камината,

си вали носталгично, полека.

 

Среща след дълги години раздяла

отново събра ни тук, в махалата,

случаен ли фон е картината бяла,

или само в косите е понаваляло..?

 

Разказваме бавно, поразпокъсано,

мъдро щадящи житейската точка,

ту по-усмихнато, ту по-навъсено,

ту по хлапашки - без свян и отсрочка.

 

Навън снегът препокрива площади.

А ние изравяме стари картини от

годините буйни, далечни и млади, и

редуваме спомен, наздравица, вино...

 

И пазим надежда годините дълги

някак да са ни пощадили. Дали ?!

Или шантави спомени, позачервени

от виното, акълите са ни замъглили?!

 

Трайни и кротки мрежи от бръчици

очите прегръщат без капка смущение,

Очите обаче – те все са си същите, а

ние сме в страшно добро настроение...

 

На кой ли му пука толкоз особено,

колко сме млади, колко сме стари...

Наздраве дружино! Снегът по косите ни

няма да се стопи и след февруари...

 

Наздраве за всичките наши победи!

Наздраве за всичките болки, неволи!

Наздраве за нашите верни момичета!

За всички, които до нас са се борили!

 

Седим си тъй тримата стари другари

на среща попътна, случайна, локална,

а животът се ниже край нас на парцали

и забулва квартала с нега пасторална...

 

Днес ще бъда случайно в градчето ти,

и за малко, в копнеж, уж изстинал,

в миг да зърна случайно лицето ти,

под прозореца твой ще намина...

 

Ще пристигна на твоята уличка,

ще поспра там, насред калдаръма,

със въпрос, дали още си същата,

настойчиво измъчващ ума ми ...

 

Дали очите ти още са същите,

дали са същите още косите ти,

дланите, с които ме обгръщаше,

дали са мили така все сълзите ти..?

 

Дали още като цъфнало цвете,

на невинност и пролет ухаеш,

и усмивката, с трапчинките двете

пак е там, щом за нещо мечтаеш..?

 

Дали все още се сещаш за мене?

Дали обичаш ме все още тайно?

Дали ме мразиш? Дали и двете?

Дали липсвам ти, най-случайно..?

 

Дали времето всичко изтрило е?

Бяха ли щедри към тебе годините?

Бе ли щастлива, желана, обичана?

Огън гори ли в дома ти през зимите...

 

И на нашата пейка, все същата,

скрито сгушена в стари смокини,

ще приседна в сумрака до къщата

в хлад, с дъха на забравено вино...

 

И ще се взирам в твоя прозорец,

мълчалив, неочакван, безимен,

с настойчиво-абсурдна надежда

да си там! Да си ти! Да те видя!

 

Ще постоя, помълча и ще отмина,

да те зърна от копнежа обсебен ...

Ти навярно все още си същата!           

Аз съм странник от живот непотребен...

 

И аз, някой ден, ще си тръгна оттука –

Животът - визирам във частност –

Велик, изкушаващ, жесток до полуда

и омайващ със свойта прекрасност...

 

От старост, болест, илѝ пък от скука,

илѝ пък – от нелепа случайност, но

някой ден и аз ще си тръгна оттука

и от точка ще мина в безкрайност...

 

Телефонът, портфейлът, и очилата

ще застинат безмълвно на скрина,

ще почакат в праха, почти безучастно,

и най-сетне, и те – ще отминат...

 

Споменът навярно ще мѐ поизчака,

поприседнал върху хиляди грешки,

носталгичен, ревлив, самозалъгващ,

и брутално, примитивно човешки...

 

После ще рипне, ще поскита объркан

на битието мочурливо в мъглите,

ще се полута насам, после нататък

и най-сетне, и той – ще отлитне...

 

Щом всичко туй някой ден се получи,

близки мои. Приятели. Мои най-мили.

Не изпадайте в жал и тъга носталгична,

не бъдете вий тъжни, ревливи...

 

Оттеглете се с чаша питие отлежало,

запалете си пура с безброй аромати,

изтегнете се в стола под вехто одеало

на верандата тиха навън в хладината.

 

Помълчете със залеза гаснещ небето,

бавна глътка отпийте от лютата течност,

поемете дима, - сетнем вий го пуснете,

освободен да лети от тегло и човечност.

 

После бавно от стола си вие станете,

избършете от бузите старите спомени

и във своя забързан живот се върнете.

Аз ще бъда отминал и сълзите - отронени.

 

Свободата, казват, била много важна,

като семе, като въздух, като почва.

Билẚ тя важна като повей влажен,

импулса даващ на живота да отпочне...

 

Свободата, казват, била тъй безценна,

че да умреш за нея заслужавала.

И всяка смърт била благословена,

щом букаѝ строшени надживявала.

 

Питам се тогава - времената днешни,

в които всички святи идеали ни

изглеждат стари, неуместни, грешни ...

Какво за тях в замяна бихме дали?

 

За свободата, за мечтите и за огъня

разгарящ смелите ни творчески пробуди

и правещ ни в очите на нормалните

тъй странни, неразбрани, смешни, луди...

 

Дали живота ний умело ще изграждаме,

оставяйки след нас най-ярка, свята диря

или с огради светогледа ще ограждаме

и очила ще търсим себе си да видим...

 

Дали смъртта си ний ще надживяваме

без мрак, без колебание и куп въпроси,

или със страх до сутринта ще доживяваме,

и пак блоговоление до вечерта ще просим.

 

И пак какво ще завещаем на децата ни?

Своботата, равенството, братството –

или в замяна на тъй-делнични облаги

ще изтъргуваме душата за богаството.

 

Запалих скъпа, ароматна, дълга пура

Налях два пръста кехлибарено уиски,

усилих музика от стара рок-култура, от

банди на сърцето ми безкрайно близки.

 

Сред аромат най-фин и нежен от Хавана,

и по средата на шотландски тъмна глътка,

от музиката ли - не знам какво ми стана –

в ума ми еретична мисъл се промъкна...

 

Седях и гледах дълго, дълго към тавана

предвкусващ от сладникавата неизвестост

- като екран за мен за миг таванът стана –

на лятно кино в петъчната му прожекция...

 

И там върху екрана дрипав, под небето,

на пресекулки черно-бели заблестяха

забравени истории за две добри хлапета и

много грешки, край и два-три лоши гряха...

 

Да взема викам си, ей тъй, и да й звънна...

Защо пък не, нали сме зрели, живи хора,

ако случайно разговорът ни съвсем на лошо

тръгне, то винаги пък мога и да й затворя....

 

Здравей, навярно пазиш номера ми още?

Да! Аз съм! Гинче, чуваш ли ме? Ало? Ало?!

И извинявай знам, че вече късна нощ е, но

се присетих... тук съм пийнал леко... Ало?!?

 

Така навярно биха почнали нещата, след

толкова отминали години. Аз ще й звънна

и ще притоплим спомена в сърцата, а пък

след туй, току-виж, ще й хрумне да се видим...

 

Децата ти пораснаха ли, Боже, Гине..!

Не сме се чували от цяла дълговечност.

Защо изчакахме животът да отмине...!? О-о,

извинявай, аз такова ..., да не би да преча...

 

Къде си, как си, имаш ли до тебе някой,

да те обича, да те пази и да те закриля, да

те ядосва, никак да не те разбира, но да

е твой, да кротваш нежно в неговата сила?

 

Чудя се, дали понякога, ей-тъй – случайно

писмата ни-вързоп при вехтории отредени,

отваряш, и дали четеш ги, връщайки се тайно

с тъга и нежност към отминалото време...

 

И помниш ли ги старите, добри другари –

Иван и Пешо, Николай и Пепи, Минка,

как с тях танцувахме край пукащия огън и

нямахме пари дори за черно-бяла снимка...

 

Но имахме мечти и младост, лудо вино,

и страст, и трепетна наслада към живота,

и всъщност в своето безвремие невинно

ний бяхме толкоз пребогати, пресвободни...

 

Аз още пиша, мила моя Гине. Да, стихове!

То никой друг, разбира се, за туй не знае,

тефтера поомачкан крия тайно в скрина

и стиховете си редя възтихо, в глуха стая...

 

Така седял съм там, замислено застинал,

във диалог хипотетичен и непроизведен,

изровил спомен омъглен и поизстинал, от

друг живот, и от различно, друго време...

 

Сега съм бизнесмен със собствен офис,

и куп проекти всекидневно менажирам,

жена, семейство, дом, ангажименти и

отговорности безброй към всички имам...

 

И някъде във тази всеотдайна моя лудост

понякога, но напоследък ... все по-рядко,

изключвам, спирам за момент да си почивам

и по живота помечтавам скришом-кратко...

 

Омислен изгасих остатъка от мойта пура

и гледах дълго течността току-пред мене,

- другар по спомени с онази рок-култура,

мечта във кехлибар застинала без време...

 

И в скрина стар аз подредих отново всички

спомени, отпих два пръста малцово уиски,

заключих, изгасих, навлякох ежедневието, и

с джипа хукнах към дома при моите близки...

 

Докарах я приятели до петдесет,

въобще и не питайте как стана тая –

утро-след-утро събуждай се в пет,

филия със сиренце, захар във чая...

 

Месец-след-месеца банката - чака,

като бандити отпред пред магазина -

посъбереш няколко трудни стотака

и - със душата ведно ти ги отвзимат...

 

На децата купувай по-нови играчки -

къде по-големи, къде по-отбрани,

внуци дондуркай – за да не плачкат,

жената почитай –  за да те нахрани...

 

Приятелите и тях - гръм да ги стърси -

ядене, пиене – и прииждат веднага,

работа има ли, недей да ги търсиш -

от утре ще могат, ама сега не става...

 

На работа шефът все гледа сърдито,

как ни веднъж, пък не се и усмихна -

„Давай, побързай, работи упорито... “,

Като дойде заплата – чезне, притихва...

 

Ден-подир-ден и подред - петдесет,
почти не усетих аз как стана тая, -

сутринта се събудих, разбира се в пет,

но вече не слагам по захарче в чая...

 

Кръвното пазя, внимателно стъпям,

коляното, кръста ме понаболяват,

органи няколко загубих попътьом,

но надеждата - не! Тя все още остава...

 

Надеждата – тази прекрасна опора,

тази спътница цветна, тази химера,

този нежен копнеж, че като хората

и аз някой ден моя мир ще намеря...

 

Някоя сутрин ще се пробудя не в пет,

а във десет, - най-спокоен в кревата,

ще разтворя прозореца, а долу - кафе

с кроасан на верандата ще ме очакват...

 

По халат ще изляза в свежата утрин,

на стола съседен ще вдигна краката,

вестникът днешен ще си разгърна,

ще си пийвам, чета, ще си похапвам...

 

И такива подобни мизансцени безчет

да редя тука мога, и да ви разказвам,

но за добро или зло - съм на петдесет

и по-кратко, редно е, да се изказвам...

 

С две думи - утре, щом очите отворя,

ще се взра в Живота аз през моето его,

че - закръгля се моята лична история

къмто век, а аз – още мечтая за него...